Георги Томов - Розариум

— Религията — тя шумно изпусна задържания в дробовете си въздух — е опиум за народа. Обикновено клишетата са безспорна истина. Религията е най-достъпният и евтин наркотик.

— Макс Планк казва, че за религията Бог е фундаментът, а за науката — крайна цел. Защото тя се стреми да опознае естествения порядък. Добро определение: „Бог е естественият порядък на нещата“.

— Бог не беше ли любов? — иронично подметна жена ми.

— Това е голямата разлика между наука и религия. Науката е обективна и не борави с понятия като „любов“, „морал“, „добро“, „зло“.

— Забравяш за етиката. Тя също е наука, при това борави с точно тези понятия. Но няма наука за щастието.

— Философията. Философията като брънка между науката и Бога.

Както и предполагах, логическата връзка щастие-Бог не се хареса на Ивета и тя се смръщи.

След три дни в Гърция — единствената ни почивка за провлачилата се кошмарна година — се прибирахме по-рано от планираното. Имахме намерение да останем цяла седмица, но така и не успяхме да се отпуснем. На тръгване от София си бяхме обещали да забравим за проблемите — не се получи. Ивета се притесняваше за прикованата към леглото Рая, а аз — за ситуацията в холдинга. След две десетилетия безукорно партньорство със Стария отношенията ни в момента буксуваха.

— Уморена ли си? Да спрем за кафе? — трябваше ни какъвто и да е разговор поне докато подминем Симитли. От деня, в който животът ни бе разделен на „преди“ и „след“, не слушах музика в колата и не смеех да пусна радио.

— Не, карай. И да знаеш, че повтори „пречка“.

Демаркационната линия, разделила живота ни на „преди“ и „след“, бе положена от бодрия глас на водещия в някакво сутрешно радиопредаване.

„Радио Дарик — Благоевград. Прекъсваме горещия реге хит на Оми с новината за тежка катастрофа на пътя Предел-Симитли. Лек автомобил «Киа» е излетял в дерето, съобщи БГНЕС. Инцидентът е станал около 10:20 часа, на два километра преди отбивката за Долно Осеново, в посока Симитли. Има пострадали. Към мястото пътуват специализиран автомобил и линейка. От Агенция «Пътна инфраструктура» съобщават, че движението в прохода е блокирано. На мястото вече е пристигнал екип на полицията.“

Тъкмо бяхме стигнали Симитли и карахме по моста над главния път. Музиката продължи и аз осъзнах, че радиото е работило през цялото време. Ивета, която до момента седеше неподвижна, със свити под тялото крака и прибрани ръце, сякаш се опитваше да заеме възможно най-малко място в пространството, затрепери. Все едно бе чакала официално съобщение за катастрофата, за да повярва. Двайсетина минути по-късно, при вида на обърнатата кола със смачкан таван и разбита предница, тя отново изпадна в предишното си вцепенение. Собственикът на платформата за пътна помощ обясняваше с някаква перверзна гордост: „Аз дойдох пръв — преди линейките, полицията и пожарната“. Човекът любезно ме попита къде да закара киата след огледа, все едно това имаше някакво значение. Дадох му номера на мобилния си и звъннах на Биляна. Обяснявах, че синът ѝ е откаран в Разлог, когато мъж в униформа се намеси: „В Благоевград търсете и него, положението му е сложно“. Повторих за града и пропуснах информацията за състоянието на Филип. Видях се с майка му пред шоковата зала на благоевградската болница — уплашена, все още неосъзнала размера на трагедията. Оставих я да чака пред операционната, а аз се върнах в колата при Ивета. Нямах представа как да ѝ предам думите на жената от регистратурата, че дъщеря ни е откарана в София „за нейно добро“ . „Рая е пренасочена към «Пирогов»“ — казах с равен, лишен от емоция глас, все едно ѝ съобщавах, че се налага да заобиколим разкопана улица.

В чакалнята пред операционната на Клиниката по неврохирургия на „Пирогов“ едра изрусена сестра ни обясни, че „пациентката е с тежка черепно-мозъчна травма и в момента докторите се борят за живота ѝ“. Изглеждаше компетентна и информирана, но явно не желаеше да каже повече и припряно се скри в помещението на персонала. Дребен млад мъж с брадичка тип катинарче и зелени хирургически дрехи изскочи от залата и затича нанякъде. Когато се връщаше, се изпречих на пътя му: „Какви са шансовете на дъщеря ми?“. „Божа работа. Правим всичко възможно“ — промърмори и се шмугна покрай мен, без да ме погледне в очите. Ивета тръгна да се свлича по стената. Сложих я да седне и извиках сестрата. Вратата на стаята остана отворена, чуваше се работещ телевизор. По Би Ти Ви вървяха новините в пет — познах гласа на водещата: