Георги Томов - Розариум

— Аз дете си имам — гласът ѝ бе станал дрезгав, почти груб. — Онова клето създание е моето дете. Ти ако искаш друго, хвани си някоя фльорца да ти роди.

До Бояна никой не отрони дума. През цялото време тя упорито гледаше право напред, а аз се опитвах да се сетя кога, къде и пред кого съм нарекъл дъщеря ни „онова клето създание“ ? Ивета не казва нищо случайно и по принцип избягва недоказуемите обвинения.

Паркирах, когато я чух да казва:

— Още ме обвиняваш, нали? Че настоях да пуснем Рая с Филип в Банско?

— О, Господи! — възкликнах.

2. Кралят и Кралицата — символизира сливането, отсъствието на граници, възхитителната сексуална близост, при които светът за двамата се е променил и те очакват непрекъснато блаженство, безусловна любов и разбиране. За съжаление, на такава любов е способен само Бог, поради което разочарованието от първата любов е неизбежно и особено силно.

Паркирах пред новата сграда зад Александровска болница — през седмицата това е невъзможно и най-често Ивета идваше дотук с такси. Тя изскочи от автомобила и затича към входа с магнитна карта в ръка. Заварих я да блъска копчето на асансьора и направо ми призля. Без да го дочака, съпругата ми хукна нагоре по мраморните стълби. Часовникът на стената в просторното фоайе показваше 16:28 — две минути до 16:30.

В апартамента на петия етаж се влизаше през блиндирана врата с устройство за кодово отваряне. Следваше антре с огледално бял под и абсолютно голи стени. Единствената мебел — никелирана закачалка, допълваше стерилното усещане за частна медицинска клиника. Рая прекарваше дните си в най-светлата и просторна стая — абсолютно неподвижна в ергономичното легло с огромен монитор, денонощно обслужвана от набит мъж с бяла престилка — Давид. За по няколко часа всеки ден се появяваше втори рехабилитатор — българин, който навремето бе работил в Израел, както и една хигиенистка — пенсионирана учителка. Давид ни излизаше доста солено, тъй като му плащахме по стандартите на болницата в Шеба, но пък си заслужаваше всяко евро.

Сблъсках се с него на влизане:

— What’s going on? — кимнах.

— Nothing happened — промърмори и влезе в кухнята.

Както и очаквах, нищо различно не се беше случило в наше отсъствие. Заварих съпругата си да притиска безжизненото тяло на дъщеря ни към гърдите си.

— Мама е тук, моето момиче. Мама е тук!

Погледът ми сканира екрана, по който се виеха зелените змии на физиологичните показатели. Знаех ги наизуст. И както всеки път, при вида на бледото лице на Рая, широко отворената разкривена уста и загубилите блясък очи с разширени зеници, сърцето ми се сви от болка и ужас.

— Толкова ми липсваше, съкровище мое. Надявам се, че си слушала Давид. Ето го и тати! Прегърни тати. Той толкова те обича! — Ивета галеше сгърчените пръсти.

Останахме при Рая два часа и половина, за да компенсираме няколкото дни раздяла. Говорихме с Давид и се чухме с доктор Леви в Тел Авив. И двамата определяха състоянието на дъщеря ни като „стабилно“ — чудесна новина според майка ѝ.

— Добре че се върнахме по-рано — бъбреше възбудено съпругата ми, докато пътувахме към Драгалевци. — Усети ли колко беше напрегната Рая и колко се зарадва, че сме заедно.

— Да…

— Това, че не е променила жизнените си показатели, докато ни нямаше, означава, че наистина е стабилна. Моето дете знае да се бори! Ето защо съм убедена, че ще успеем.

— Да.

— Когато нашите ме доведоха за първи път в София, била съм на пет, изживях истински кошмар. Точно преди Нова година, ЦУМ, страхотна навалица — имах чувството, че ще ме стъпчат. Стисках потната ръка на баща ми, ужасена, че за миг да я изпусна, и тълпата ще ме отнесе. Обаче не аз, а майка ми се загуби. Чакахме я известно време до стълбището, защото нашите не смееха да се возят на ескалатора с мен. „Тате, мама да не е избягала?“ В детската имахме едно дете, на което майка му беше избягала. „Глупости“ — промърмори баща ми нервно и клекна до мен. „Майка ти се е заблеяла на щанда за платове, но ти стой тук да пазиш багажа, а аз ще отида да я доведа.“ И докато разбера какво става, той ме сложи да седна върху куфара и изчезна. Сигурно е отсъствал няколко минути, но нямаш представа какво изживях. Нашите ме намерили в ступор — вцепенена и неконтактна. Трябвало време, докато ме „върнат“.

— Май всички деца се страхуват да не ги изоставят. Помня как треперех дали нашите ще ме вземат от детската градина. Особено страшно беше през зимата, защото се стъмваше рано.