Георги Томов - Розариум

— Кое е смешното? — въздъхна Биляна. — Това, че човекът е измамен, или това, че е чернокож?

— А, сетих се един виц, операционната сестра ми го разказа — Доктора изцвили от удоволствие. — „Колегата“ Енчев започнал да присажда естествени мъжки атрибути, от донори. На стената в кабинета си поставил табло с различните модели. Идва някакъв клиент и се заглежда в най-големите. А доктор Енчев му вика: „Последните три размера ги предлагаме само в черно…“.

Този път в смеха се включиха и жените, дори Ивета. За българите успешните вицове са тези, в които има груби сексуални препратки.

— Вие сте антирасисти — хилеше се Слайса. — Унижавате белия човек.

— Дали чувството за малоценност не стои в основата на фашистката идеология за превъзходството на арийската раса? — в разговора най-накрая се включи и Филип.

— Трябва да се прави разлика между фашизъм, нацизъм, шовинизъм и ксенофобия — обърна се към него Стария. — Да не прехвърляме на главата на Мусолини греховете на Хитлер. Нацизмът обявява евреите, негрите, циганите и славяните за непълноценни. Фашизмът не преследва различните, той е вид морал, който държи на справедливостта, истината и благото на човечеството. Фашизмът залага на изменението на човешката природа като принцип и решение на всички социални проблеми, но за съжаление, тези изменения са замислени толкова радикално, че не отговарят на възможностите. Негърът не може да престане да е негър.

— Още от началото на своето съществуване човечеството е залагало на някакъв вид подбор — Филип изглеждаше превъзбуден от темата. — Индивидите без заложби или без желание за развитие са били отстранявани от общността. Древните гърци изоставяли деца на съдбата им, а спартанците дори ги убивали. Евгеника.

— Според мен остракизмът е довел до по-сериозни загуби за обществата — Стария плуваше в свои води. — Демокрацията е манна небесна за културните народи и бич божи за некултурните. В новото време Ницше е този, който издига тезата за неравенството на хората, казвайки, че „едни са създадени за господари, други — за роби“. Хареса ли „Тъй рече Заратустра“?

— Ницше не ме кефи като философ. Заменил е „стремежа към живот“ на Шопенхауер със „стремеж към власт“ само защото има някакви хора, готови да си дадат живота, за да властват. А най-кофти е, че напълно отрича съчувствието. То показвало нуждата на нещастните да са слаби и хленчещи, а на съчувстващите — да демонстрират собственото си превъзходство. Егоизъм, а не алтруизъм. Но има готини лафове. „Нека гинат слабите и уродливите! — това е първата заповед на нашето човеколюбие“; „Ако твърде дълго гледаш в бездната, тя ще погледне в теб“; „Аз ви уча за Свръхчовека. Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато“.

— А за философията на стадото: „Всеки е самият ти!“ — добави Стария.

— „Стани това, което си!“

— Пиндар. Ницше го цитира — каза меко Стария.

— А, добре — съгласи се Филип. — Ама пак е много яко. И Вагнер е много як — нещо като Metallica , но обратното на Two Steps From Hell .

— Аз Вагнер го харесах — обади се Доктора, — като гледах „Апокалипсис сега“. Гениална идея да озвучат хеликоптерната атака с „Полетът на Валкириите“. Гледал ли си го? — обърна се към Филип.

— Да. Но самата сцена е безкрайно по-слаба от музиката. Тази музика носи в себе си много по-страшни демони.

Настана неловка тишина, а аз мразя неловката тишина и обикновено се чувствам длъжен да я наруша пръв. Най-често задавам някакъв въпрос.

— Какви са тези Two Steps From Hell ?

— Преди… да се върна… аз бях… усещах се като картина от живак на стената в реанимацията и гледах надолу към тялото си. Бяха се събрали шефът на отделението, двамата дежурни лекари, няколко сестри. Спореха, абе, направо си се караха. Единият от докторите — много млад пич — ги убеждаваше нещо и ръкомахаше. И изведнъж същият този вдигна очи и се втренчи в стената, тоест в мен. И аз го чух, по-скоро разбрах, че ми заповядва да се върна! Започнах да изтичам надолу към себе си и да се изпълвам сантиметър по сантиметър, от краката към главата. През цялото това време звучеше Heart of Courage . Много яко, честно!

Тишината, последвала думите му, бе толкова плътна, че можеше да се пипне. Всички, включително Биби и Стоил, бяхме замръзнали с виснали ченета и опулени очи. Явно Филип за първи път споменаваше за това мистично изживяване.

— Какво?! — младежът се обърна към майка си.

— Не си ми казвал…

— Да, бе. Да ме помислите за отместен — остави вилицата в празната си чиния и стана. — Хубаво де, не се шашкайте. Постоянно се случват подобни неща, няма нищо странно. После често виждах младия доктор как идва на дежурство с кожено рокерско яке и каска. Стените към коридора са стъклени и той спираше, за да ми помаха. И винаги започваше обиколката от мен. Когато най-сетне ме махнаха от реанимация и ме свалиха долу, докторът идваше да ме вижда. И чак там — във втора травма — забелязах, че провлачва единия си крак и на гърлото си има белег от трахеотомия! Ето затова — Филип отново се обърна към майка си — не искам да си правя пластика. Хайде — стана, — оттеглям се в покоите си — засмя се.