Георги Томов - Розариум

Като малко момиченце, още преди да тръгне на училище, Ивета най-често играеше на доктор — преслушваше, караше «болните» да си показват езика, слагаше инжекция и пишеше рецепти. Но възрастните не се радваха толкова, ако ги лекуваш, колкото ако ги забавляваш и затова от време на време, най-вече когато имаха гости, тя се покатерваше на майчините си обувките с високите токове, грабваше празен флакон от дезодорант и подкарваше хитовете на «Бони Ем» и Алла Пугачова. Никаква Лили Иванова, нищо че живееха в Берковица. Обожаваше да ѝ ръкопляскат.

В първи клас Ивета с учудване откри, че повечето деца се притесняват от изяви пред публика, докато тя е удоволствие пееше, рецитираше, танцуваше. Загуби тази си спонтанност в четвърти клас, когато я накараха да декламира пред цялото училище стихотворението «Митко Палаузов». В него се говореше за «дете от камък, което не може да играе и да пее», и това силно я натъжаваше — какво като ставаше дума за паметника на малкия партизанин. Всеки път, почнеше ли да казва стихотворението, очите ѝ се пълнеха със сълзи. Според учителката — достойно поведение на пионер, който уважава, почита и скърби за героите, но другите я подиграваха и ѝ викаха «ревла».

През гладната деветдесет и трета «ревлата» завърши езиковата гимназия във Враца със златен медал и я приеха право в Софийския университет. Уж втора в класирането, но още на първата седмица осъзна, че е «втора ръка» въпреки ума и красотата си. «Първа ръка» бяха състудентите ѝ, израснали на жълтите павета, много от тях озовали се в престижната специалност по «втория начин».

Спестяванията на родителите ѝ стигнаха единствено за първата година от следването. През лятото успя да задели известна сума от работата си като рецепционистка на Златните, но парите свършиха до Нова година и се наложи спешно да търси каквато и да е работа. На помощ се притече една от състудентките ѝ, с която не бяха особено близки. Биляна бе офис мениджър и говореше за шефа си с възхищение. Наричаше го «стария», което беше в реда на нещата при разлика от двайсет и седем години, но това не ѝ пречеше да е лудо влюбена в него. Биби му представи Ивета и той я нае на половин работен ден — набираше текстове на компютър, размножаваше материали на ксерокс, правеше кафе. Плащаха ѝ повече, отколкото тя си мислеше, че заслужава — напълно достатъчно, за да се разкара от общежитието, да си наеме квартира и да живее скромно. Няколко месеца по-късно Стария (вече знаеше, че това е прякор от младежките му години) я похвали за работата и я помоли да поеме задачите на Биляна, защото тя става част от екипа на новата финансова къща. Ивета ѝ завидя — харесваше Бранимир Бонев, Изпълнителния директор на «Уни-финанс». Приятелката ѝ го считаше за адски надут, но за кратко време промени мнението си. Работохолик и перфекционист, шефът ѝ се държал дистанцирано, но любезно с всички. «В никакъв случай не е високомерен — коментира го Биби. — И изобщо… с две думи — страхотен мъж!» «Няма как да не е готин, нали е пръв приятел на Стоил» — подкачи я Ивета, защото по това време Биляна вече ходеше със Стоил Стоев. Две години по-късно му роди син Филип и излезе в отпуск по майчинство, а Стария помоли Ивета — тъкмо завършила университета — да я замести в «Уни-финанс». И така, след като се оказа на непосредствено подчинение на Бранимир Бонев, тя нямаше как да сдържа повече чувствата си и разреши на Биби да помоли Стоил да му намекне…

— На двайсет и две се влюбих в баща ти и как ли не му го подсказвах, но ти знаеш той какво емоционално дърво е понякога. Трябваха му цели три години, за да ме погледне като жена, всъщност нищо не стана, докато не взех аз инициативата. Чак тогава той си призна, че ме харесва. А на другата година се появи ти — най-голямото щастие в живота ни!

Ивета бе завладяла Бранимир (а не завоювала, защото нямаше друга жена, с която да се съревновава за сърцето му) по метода на постепенната инвазия. Четка за зъби в банята, четка за коса на лавицата под огледалото в антрето, пижама от негова тениска под втората възглавница на спалнята, пердета за кухнята, крило в гардероба. Докато един ден той ѝ каза:

«Защо не се преместиш при мен? Ще ни е много по-удобно и на двамата.»

Скоро след това тя забременя — организмът ѝ, точен като швейцарски часовник, сякаш бе чакал зелената светлина на официалното съжителство. Съобщи му, когато влезе в третия месец, и той се държа мъжки:

«Какво ще правиш?»

«Мисля да го родя.»