Георги Томов - Розариум

— Събудил се е след двайсет и три години! Но ние с теб няма да чакаме толкова, маме?

След четири часа работа на бойлера едва ли имаше достатъчно топла вода за двама, затова Кристина взе бърз душ и побърза да излезе от банята. Докато Радо се къпеше, тя подреди масата за вечеря — паниран кашкавал, колбаси и салата от зеле и моркови. Жалко, че не беше се сетила да донесе ракия, но май имаше половин бутилка в хладилника.

— Нещо да помогна? — чу глас откъм кухнята. Харесваше тембъра му — плътен, но мек. С този глас можеше да дублира добрите персонажи в телевизионните сериали.

— Всичко е готово, идвай. «Само да не съм преселила салатата.» Да скоча ли до кръчмата за бутилка домашна сливова?

— Има в хладилника, но аз мисля да пропусна ракията тази вечер.

Радо надникна на терасата с кенче бира в ръка:

— Ти искаш ли? Много е полезно — възстановява солите и минералите.

— Не, благодаря. Не искам да ти тропам нощес…

— Ще си преместя постелята — той кимна към другата постройка. — Няма да те притеснявам.

— Глупости, какво да ме притесняваш — спиш на тясно и твърдо, а аз ще се ширя на меката спалня. Оттатък става зверско течение, освен ако не легнеш в банята. И без това толкова много ти харесва.

— Нали се разбрахме — свалям… — гласът на Радо прозвуча раздразнено.

— Нищо няма да сваляш. Страхотно е станало!

— Затова ли ме гониш там?

— Никъде не те гоня, имаш си легло — спи си в него. Аз нямам предразсъдъци и освен това съм свободна жена и не дължа никому обяснение. Най-малкото на селските клюкарки.

— Не си ли омъжена?

— В момента не. Била съм два пъти, вторият — за венецианец. Нямаш представа каква жизнена закалка е.

— Италианците са добра комбинация от плейбои и джентълмени.

— Италианците. Тук става дума за венецианец. Венецианците са много, много специални! Адски се обиждат, ако ги броиш за италианци.

— Ходил съм във Венеция — първо излизане в западна държава, осемдесет и девета. При такива красоти не можех да откъсна очи от магазините. Повредена работа.

— Живяла съм в Стокхолм с първия си мъж, дипломат — всичко ми изглеждаше извънземно. Обаче е ужасно без слънце. Много малко от българките, женени за шведи, успяват да се приспособят. Така една моя позната, уж всичко ѝ е наред, а един ден на «Сергелс Торг» — това е площадът по средата на най-голямата търговска улица — някакъв от онези, целите покрити с бронз, дето стоят с часове неподвижни и се правят на статуи, се размърдал точно когато минавала и тя изпаднала в истерия.

Радо я слушаше внимателно.

— Докторите казали, че е била натрупала огромно напрежение и бавно, без да осъзнава, потъвала в дълбока депресия. Внезапната уплаха просто отключила реакция. Опитали да я лекуват там — безуспешно. Оправи се едва след като се прибра в България.

— Не е лесно да влезеш в чужди обувки. Ти с какво се занимаваш?

— Превеждам. Пиша статии. А теб жена ти как те пуска да работиш по морето?

— От една година е в Англия.

— На гурбет? Деца имате ли?

— Дъщеря. Студентка. С жена ми е.

Кристина не сваляше очи от широките му длани с дълги пръсти и идеално поддържани нокти. «Това не са ръце на строител» — мина ѝ през ума. «А и какви са тези пресни плюски от един ден работа! Всъщност строителните техници си изкарват парите с молив.» Радо ѝ приличаше на човек, свикнал да става неговото — с малко такива мъже контактуваше в ежедневието си. Изражението му, жестовете — всичко в този мъж говореше за интелект и осъзнато достойнство. Кристина бе почувствала вътрешното му напрежение, когато ѝ каза, че ще свали плочките в банята. Със сигурност излъчваше сила, но и нещо, което засега ѝ убягваше. «Защо ме вълнува толкова! Едва ли заради топлата усмивка и поглед, такива неща отдавна не ми действат, може би инстинктивно чувствам, че не мога да го подчиня, че е по-силен и по-умен от мен! Строителен техник, хм…» Искаше ѝ се да го разпита за жена му, за дъщерята студентка, как се справят двете… «По дяволите, по цял ден задавам въпроси, а точно този мъж не смея да го попитам добре ли е на сол салатата.»

Луната надничаше в стаята през отворената врата и трите тесни прозореца. Железните им пръчки хвърляха вертикални сенки към оджака, който разделяше мекото широко легло от твърдия тесен миндер.

Няма по-тъжна преграда от студено огнище.

На следващата сутрин Радо се пробуди от ухание на кафе и потропването на кухненски съдове. Успал се е, най-вероятно бай Марин отдавна е на покрива, а сигурно и майсторите са почнали работа. Скокна от миндера и се озова очи в очи с Кристина.