Георги Томов - Розариум

«За нея се грижат добри специалисти. Важното е да се поддържа физическата активност на организма, но още по-важно е да се контактува с нея, да ѝ се говори. Защото тя разбира всичко, което се случва, и усеща нашата любов и подкрепа.»

«А ти защо не си при детето си, след като това е важното?» — помисли си Кристина, преди съскането на парата от кафемашината да заглуши звука от телевизора. Любимата ѝ бамбукова чаша се напълни с разпенено мляко и тя побърза да отпие. В студиото тъкмо говореха за момчето, пострадало при същия инцидент — очаквала го нова серия операции на краката, но състоянието му било добро.

«Вижте, аз приех да гостувам в предаването ви, защото обществото, като жив социален организъм, е длъжно да се изправи срещу собствените си ракови образувания. Не става дума за «нарушители» и «безобразия», нека наричаме нещата с истинските им имена. Съжалявам за силните думи, но не може малограмотни и безотговорни индивиди да избиват децата ни, родителите ни, нас самите. Това е причината да създадем фондация «Да спрем убийците на пътя!»…

«Организация с идеална цел?» — в гласа на водещата прозвуча зле прикрито недоверие.

«Мислите ли, че има по-идеална цел от тази да спасим децата си? Всъщност ние се борим с далеч по-широката гама от причини за пътнотранспортните произшествия — като се започне от корупцията при издаване на книжки, та до занижения, често напълно формален и дори фалшив контрол на транспортните средства. Както и с безумната толерантност към нарушителите. Считате ли за нормално доказани рецидивисти да се движат по пътищата и да се изживяват като недосегаеми?»

«Говорите за младия мъж, който връхлетя върху дъщеря ви ли, госпожо Бонева?»

«Адвокат Бонева! Да, визирам примата с отнета за алкохол книжка, каращ пиян с бясна скорост мощния си джип, ударил отзад автомобил с две невинни деца, вследствие на което едното ще остане инвалид за цял живот, а другото е в будна кома от година! Говоря за този така ценен за обществото индивид, който е под закрилата на местната полиция и, в пълен разрез с отредената му мярка за неотклонение «домашен арест», продължава да фучи по пътищата на родината. Може би иска да я опознае, за да я обикне? Всъщност от известно време никой не го е виждал, но полицията мълчи нарушени ли са изискванията на съда. Остава отворен въпросът дали не се е укрил от органите и дали не е избягал в чужбина? Считате ли, че отговорих изчерпателно на последния ви въпрос?»

«Поредната телевизионна алабалистика» — Кристина изключи телевизора.

Още от завоя се виждаше, че кипи усилен труд. Двама души пъплеха по покрива, а няколко други се занимаваха с дъсчената обшивка. Кристина паркира на улицата, скочи от джипа и поздрави. Мъжете я погледнаха за миг и продължиха работата си. Гол до кръста, Радо се изправи, махна ѝ приветливо и тръгна към дървената стълба. Кристина се изненада от очертаните му гръдни мускули, широк гръб и талия без следи от паласки. Нетърпелива да види какво са направили, тя влезе в къщата. Стените на едната баня бяха почти готови, но някой си бе позволил волности.

— Харесва ли ти? — гласът на Радо я стресна. — Още не е фугирано.

— Струва ми се, че си ме разбрал грешно. За цветовете. Не бях ли ясна?

— Затова не бързах да го довърша — не знаех дали ще ти допадне идеята.

— Точно така, не ми допада смесването на двата цвята плочки — Кристина се постара да прозвучи категорично, но не нервно.

— Идеята ми беше в двете бани — мъжката и женската — цветовете да се допълват като ин и ян — Радо я погледна с очакване.

— Едната ще е моята, а другата — за гости. Това е съвсем различна концепция.

— Различна не значи правилна. Защото…

— Мисля, че съм те наела да ръководиш ремонта на къщата ми, не на живота ми! — този път Кристина не се и опита да скрие раздразнението си. «Какво си позволява този?!»

— Ясно — каза Радо сухо. — Няма да се повтори. Ще сваля плочките от нишата внимателно, без да се счупят. Не съм монтирал бойлера, но ще скоча до Врабево за възвратна клапа и до довечера ще има топла вода. Ще взема и нещо за хапване на майсторите, суперът там бил супер — той се подсмихна. — Извинявай, имаш ли нещо против, че обядваме с работниците на терасата?

— Как може да питаш такива глупости? — възрази Кристина, но тонът ѝ беше коренно различен от този преди малко. «Ама и аз какви силни думи казах?!» — А за обяда не се притеснявай, нося продукти. Само хлябът може да не стигне.