Георги Томов - Розариум

Хастарът трябваше да „дръпне“ поне една нощ преди да се лепят плочките и Радо спря работа на смрачаване. Докато пръхтеше под студените струи на душа, се зарече на другия ден да монтира бойлера. Излапа две кебапчета на крак, като не си направи труда да ги стопли в микровълновата. Отиде до голямата постройка и се качи на чардака.

Тъмнината бе погълнала селото и бавно пълзеше по склоновете на околните баири. Оттук се виждаха повечето къщи, едва в няколко от тях светеше. Радо нямаше спомен да е бил на по-тихо място. „Будна кома“ — бе казал кръчмарят.

Заспа трудно, на зазоряване се появи кошмарът, който го навестяваше редовно през последната седмица. „Ловецът разпорил търбуха на вълка и отвътре излязла бабата.“ „А Червената шапчица?“ „Червената шапчица била изчезнала.“ „Не, не е така в приказката…“ „Момиченцето заплаква. Изчезнала. Изчезнала завинаги, все едно никога не е била в тази приказка.“ „Мекотело! — киска се вълкът.“

Събуди се. Стъпалата му бяха ледени. „Няма връщане назад.“ Едва се надигна от твърдия одър. Цялото му тяло бе схванато.

Денят обещаваше да е топъл. След няколко часа, прекарани с бай Марин на покрива, Радо бе плувнал в пот. Това с тиклите се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше отстрани. Двамата се смъкнаха долу:

— Едно време се претръсва’а покривите на дваесе-триесе години, сега на петата година дават беля. Самолетите ги свлачат, като минат ниско. Еюнекогаш такива пролази отварат, нема оправия.

— Добре де, не може ли тиклите като керемидите — да се свалят и наново да се нареждат.

— Еледай тука — ’сичко е цер, само на сглобка. Каменни зидове на север и запад, покриво лега на тех, тиклите натежават и държат ’сичко. Миналото лето едни момчетии бе’а свалили тиклите и цъфна’а гредите — като мак на слънце.

— Аз мислех, че се претръсва на място покривът, щото иначе е много трудоемко. То и така не е лесно де… Отиде ми кръста, а сме били горе два часа и нещо.

— Не че се умарям физически, а просто душата и умът трябва да са чисти, да не мислиш за друго и да не си отвлачаш вниманието.

— Абе, и ръка иска — Радо поклати глава. — Не е за всеки.

— Иска ръка, но иска и душа. И душата ти да е подредена. Как ще ми редиш ти тикли, ако в душата ти е мешавина и едно те бута, друго те тласка! Ти остави, че капката ще пролазва, ами и ще е голяма грозотия.

В това време голобрадият Ердинч докара бригадата. Дядо му се поздрави сърдечно с бай Марин и малко сконфузен се заизвинява:

— Патрон, първи ден, докато се съберем… Утре по-раншко и ние.

Бай Марин тръгна по свои си работи — трябвало да изведе животните на паша и да подреди сайванта. Бригадата се захвана да довършва парапета на чардака, докато пристигнат дъските за обшивката. От време на време Радо им хвърляше по едно око, работеха здраво и знаеха какво правят, нямаха нужда нито от наставник, нито от контрол. Той се зае с плочките в банята, а към обяд слезе с колата до кръчмата и взе хляба и кебапчетата. Като се върна, завари току-що скована паянтова маса с наизвадени отгоре самуни, лук и варени яйца.

— Момчета, защо не седнете на терасата?

— Патрон, добре сме си тук — бай Мехмед въртеше в ръце теслата. — Хапваме набързо и…

— Аз съм донесъл кебапчета от кръчмата, таратор ще ви направя…

— Патрон, ние свинско не ядем… Но ти благодарим.

— По дяволите, въобще не ми дойде наум. Чакай сега, саздърмата от какво месо се прави?

— Ако е домашна, може и да е агнешка. На магазина е телешка.

— Добре, значи… ей сега ще спретна обяда. Телешка саздърма с яйца и сирене. Таратор. Няма пресен копър, ще минем със сух. Хайде, местим се. Че току-виж ливне някой дъжд.

По небето нямаше и облаче.

След като се наобядваха, Радо обясни на бай Мехмед откъде да започнат с обшивката, та да не стои грозно по ъглите. Другите двама майстори слушаха внимателно и кимаха, само Ерденч гледаше встрани и мислеше за друго. Младо момче — не му е до дъски и пирони. Но пък пръв скокна, когато дърводелецът докара калибрования материал.

Стоил Стоев потупваше нервно с пръсти по плота: „Хайде, вдигни!“. С какво, по дяволите, се занимава в момента, та не чува мобилния?

„Ало…“

„Ало, ама не вдигаш.“

„Бяхме в басейна. Всичко е наред.“

„Как е нашият човек?“

„Нормално. Кефи се. Но не знае дума немски и за всичко трябва аз да се оправям.“

„Няма телефон, нали? Да няма изненади?“

„Няма, освен ако не си го е заврял в задника.