Георги Томов - Розариум

— Колко е часът?

— Доколкото се познавам, шест и няколко минути.

— Да… Време е за ставане…

— Вече имах час йога. От години се ококорвам в пет. Майсторите пият ли кафе сутрин?

— Не съм се сетил да им предложа.

— Вчера следобеда пиха, след като ти тръгна за Врабево. Ако не бях ги повикала, въобще нямаше да спрат за почивка. Горките, толкова са стресирани. Само възрастният говори, другите не отронват нито дума. Може днес да им направя кекс.

— Не глези хората, ако искаш да ти вършат работа. От личен опит го знам.

Този ден бай Марин и Радо откараха на покрива почти до обяд, но пък го свършиха. Кристина и дума не даде майсторът да пропусне мусаката ѝ, въпреки опитите му да си тръгне, оправдавайки се с неотложни задачи. В края на краищата старецът отскочи до дома си и се върна умит, със сменена риза и бутилка от безценната си ракия. Седнаха всички на масата и домакинята разля по малките чашки:

— Не гледай към дядо си — тя се усмихна на Ерденч. — До довечера ще ти мине. Щом можеш да работиш наравно с мъжете, значи можеш да пиеш една ракия.

Момчето се изчерви.

— Наздраве! — кимна бай Мехмед и всички пиха на екс.

От улицата се чу ръмжене на двигател, мощна машина катереше баира. Кристина изнесе тавата с мусака и се върна за киселото мляко. Бай Марин напълни отново чашите — втората ракия по този край се пие с яденето. В двора влезе млад мъж, едър, набит. Обръснатата му глава блестеше на слънцето. Приближи и спря на няколко крачки от каменната площадка с масата. Изглежда всички освен Радо знаеха кой е, защото се бяха вцепенили. От кухнята излезе Кристина и възкликна:

— Ти пък какво правиш тук?! — тръгна към неканения гост.

Мъжът не ѝ обърна никакво внимание.

— Gidiş olsun. Hemen 9 9 Тръгвайте. Веднага! (тур.) — Б.а. !- — изръмжа.

Бай Мехмед се надигна, но Ерденч го дръпна обратно на пейката.

— Ne dediğimi duydun mu?! 10 10 Чухте ли какво казах?! (тур.) — Б.а.

— Веднага напусни дома ми, мошеник такъв — Кристина застана пред натрапника и опря показалец в гърдите му. Той хвана ръката ѝ и я изви встрани, тя смръщи лице от болка. Всички наскачаха, Радо тръгна да заобикаля зад бай Марин, а в това време Ерденч замахна с юмрук към лицето на мъжа. Онзи се дръпна, пусна жената, обърна се и си тръгна. Ерденч понечи да изтича след него, но Кемал и Дурхан го задържаха.

— Метни? — Радо огледа следите от пръсти върху ръката на Кристина.

Тя кимна — изглеждаше силно разстроена. Зад гърба им Ерденч се караше с по-възрастните мъже, те явно настояваха да си тръгват, а той беше против. В края на краищата се успокоиха, хапнаха по няколко залъка в мълчание и побързаха да се върнат към работата.

«Това е тъжната истина» — мислеше си Радо, докато вдигаше чиниите от масата. — Хората не разполагат с живота си. Винаги някой ги яхва и прави с тях каквото си пожелае.»

Мобилният номер на Стоил Стоев беше извън обхват. Служебният даваше свободно и Ивета Бонева остави съобщение: «Стоиле, кога се връща Бранимир? Не ми вдига, а ми трябва спешно…». След десетина минути шефът на отдел «Сигурност» на «Уни-финанс» ѝ върна обаждането:

— Търсила си ме.

— Момент, тъкмо паркирам.

— Да, предположих. Радвам се, че те хванах, преди да се качиш при Рая. С какво мога да помогна?

— С Бранимир не бяхме в добри отношения напоследък. Разбрах, че ще пътува сутринта преди полета. Има ли причина да се притеснявам?

— Не, никаква. Знаеш, че няма да позволя да му се случи нещо лошо.

— Разчитам на теб.

— Няма никакви основания за безпокойство.

— Търся го, защото получих предложение за лечение на Рая от болницата в Тел Авив.

— Нещо специално ли е?

— Да, напълно иновативно. Когато бяхме там, правеха клиничните изследвания и вече имат обещаващи резултати. Трябва да отговорим спешно.

— Дано няколко дни не са проблем, най-много до седмица обещавам да си е у дома.

— Благодаря ти!

— Мама е тук!

Бе имала тежък ден. Жалко, че не можеше дори за момент да открехне прозореца, стерилната среда в стаята не биваше да се нарушава. Ивета затвори очи и почти усети полъха на свежата струя по лицето си. В главата ѝ изникнаха думите на едно стихотворение за Митко Палаузов, което знаеше наизуст от малка:

Навремето плачеше всеки път, когато го декламираше, и сега се уплаши да не би това тъжно стихотворение да повлияе зле на Рая. Трудно е винаги да си позитивен. Понякога е почти невъзможно и тогава на Ивета ѝ се налага да говори, за да могат думите да заглушат мислите. А когато човек говори много, то и много греши. Преди грешките не я плашеха. «Най-голямата грешка в живота ми — не родих още едно дете. И аз исках, но все чаках удобния момент и тайно пиех хапчета.» Ивета погледна стреснато към дъщеря си, но нищо в изражението ѝ не се бе променило. Най-вероятно специалните ѝ умения имат ограничен обхват на действие, защото — тя е убедена — Рая я чува, когато е близо до нея, а докосва ли я, то двете водят истински разговор.