Георги Томов - Розариум

«Добре, тогава е редно да се оженим.»

Подписаха на път за родилното, просто така се случи — отлагаха до последния момент и водите ѝ изтекоха на излизане от ритуалната зала. Ако не друго, поне Бранимир нямаше как да забрави за годишнините от сватбата, защото съвпадаше с рождения ден на Рая. Ивета знаеше, че мъжът ѝ я обича, но какво всъщност означава «да знаеш» подобно нещо — да повярваш на нечии думи или да се довериш на вътрешния си глас? За нея всички онези сигнали, долавяни с вродените «женски антени», бяха в пъти по-важни от думите, които тя не чу. По някакъв начин липсата на романтични изблици от страна на Бранимир я караше по-силно да го желае. Двамата бяха родени един за друг. След появата на Рая, обаче, той изненадващо разкри емоционалната си страна.

— Нямаш представа колко се промени баща ти, когато ти се роди! Как се грижеше за теб, как те къпеше, защото аз не смеех, как ти гукаше и се правеше на маймуна, за да те разсмее. А когато ти поотрасна, той ти разказваше приказки за приспиване и май удоволствието му беше по-голямо от твоето.

Ивета остана у дома с бебето едва три месеца, защото Стария им предложи — на нея и Биби — тримата да направят юридическа фирма. Той ще осигурява клиенти и контакти, двете млади жени ще се занимават с организационните въпроси и ръководството на екип от юристи, адвокати и счетоводители. За тях предложението бе шанс едно на милион, за него — сериозен риск. Двете с Биляна напълно оправдаха доверието — фирмата стартира с корпоративно право, а след година започнаха да поемат гражданските и наказателните дела на клиентите си. Такива бяха времената, че бизнесмените неизбежно ставаха обект на прокуратурата, а те се грижеха да не стигат до съда.

— Но знаеш ли, маме, кое ме изумяваше най-много? Баща ти те гледаше с часове как спиш!

Бранимир бе купил къщата веднага, след като разбра, че очакват дете и Ивета успя набързо да организира ремонта и да я обзаведе по свой вкус. Няколко месеца след раждането тя побърза да се върне в офиса, защото в новата фирма двете с Биби имаха по двайсет и пет процента и беше редно всяка да поеме равен дял и от работата. А и нали трябваше да се доказват пред Стария. Младото семейство би могло да си позволи всякакви прищевки, да пътува до най-екзотичните кътчета на планетата и да почива в най-скъпите курорти, но трудно се координираха за по-дълги отпуски, затова отскачаха няколко пъти годишно до Гърция. За съжаление, всичко на този свят си има и лошите страни — Рая отрасна в най-натоварените им години. Тъжно ѝ беше да го признае, но добре че беше Мария — възрастната жена нямаше деца и обичаше малкото момиченце като своя дъщеря. Нищо чудно, че Рая по цял ден ходеше хваната за полата ѝ и дори ѝ викаше «мама».

— Помниш ли, мама, как ходехме с леля ти Биби и Филип на екскурзии и почивки? Двамата израснахте заедно, от един момент нататък двете годинки разлика почти не личаха. Момиченцата се развиват по-бързо от момченцата.

Ивета отиде до прозореца и го открехна съвсем мъничко. Нуждаеше се от въздух.

Майсторите завършиха външната обшивка и се застягаха да си ходят. До обичайното им време за тръгване оставаше близо час, но едва ли си заслужаваше да започват друго, пък и нямаха кой знае какъв ищах за работа. Случилото се по обяд потискаше всички. Бай Мехмед дръпна Радо настрана:

— Патрон, викам да си оправим сметките…

— Няма проблем — извади пачка двайсетачки. — Три по шейсет, едно четиресет, двайсет транспорт — двеста и четиресет на ден. Три дни — седемстотин и двайсет. Ето ти осемстотин, осемдесет аванс.

— Точна сметка, добри приятели — старецът му върна четири банкноти.

— Няма ли да дойдете утре?

— Ще дойдем, но пари напред не вземаме. Her §еу olur. Всичко се случва.

— Днес май бяхте готови да си тръгнете.

— Да, но внукът отказа да ни кара. Пеша вика, ще си ходите, аз оставам.

— Много е ербап — поклати глава Радо, спомняйки си как младежът налетя на Метин.

— Голям дерт ми е — родителите му са по гурбет, а ние с бабата колкото можем — толкова. Слуша, не е лош, но миналата година повтори девети клас, а тая почти не ходи на училище. Уж щеше немски да учи, а той български едвам говори. Аз навремето съм обиколил всички национални строителни обекти и навсякъде са ме уважавали. Децата също говорят добре български, но, виж, внуците — ни български говорят, ни турският им е като хората.

— На колко години е Ерденч, викаш?

— Седемнайсе’.