Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Стават — казах. — Свестни са. Нещо, което и ти каза.

— Какво?

— Каза, че никога не би избягал от къщи, защото си луд по родителите си. Звучеше ми доста странно. Ами… не е нормално. Май си мислех, че родителите са извънземни.

— Не са. Те са просто хора.

— Да. Знаеш ли, промених си мнението за мама и татко.

— Искаш да кажеш, че си луд по тях?

— Да. Предполагам. — Включих двигателя на пикапа. — Аз също съм доста слаб играч на боулинг. Казвам ти го само за да знаеш.

— Бас ловя, че сме по-добри от майките си.

— По дяволите, по-добре наистина да сме.

Засмяхме се. И се смяхме. И се смяхме.

Когато стигнахме до алеята за боулинг, Данте ме погледна и каза:

— Казах на мама и татко, че никога, никога повече, до края на живота си не искам да целуна друго момче.

— Каза им това?

— Да.

— Те какво отвърнаха?

— Татко завъртя очи.

— А майка ти?

— Каза, че познавала много добър терапевт. „Той ще ти помогне да приемеш положението“, каза. А после рече: „Освен ако не искаш вместо това да поговориш с мен“. — Той ме погледна. Избухнахме в смях.

— Майка ти — казах. — Харесвам я.

— Адски е жилава — рече той. — Но и мека.

— Да — отвърнах. — Забелязах.

— Родителите ни са наистина чудни хора — отбеляза той.

— Защото ни обичат? Това не е толкова чудно.

— Странно е как ни обичат.

— Прекрасно е — казах.

Данте ме погледна.

— Различен си.

— По какъв начин?

— Не знам. Държиш се различно.

— Чудато?

— Да, чудато. Но по хубав начин.

— Хубаво — казах. — Винаги съм искал да бъда чудат в добрия смисъл. Мисля, че родителите ни се изненадаха, когато ни видяха. Бащите ни пиеха бира, а майките ни — „Севън Ъп“. Резултатите им бяха жалка работа. Сам ни се усмихна.

— Не мислех, че наистина ще се появите.

— Стана ни скучно — казах.

— Повече те харесвах, когато не беше такъв всезнайко.

— Съжалявам — отвърнах.

Беше забавно. Оказа се, че аз съм най-добрият играч. Отбелязах над 120 точки. А в третата си игра — 135. Ужасно, като се замислиш. Но останалите от тайфата наистина бяха пълна скръб. Особено мама и госпожа Кинтана. Говориха си много. И се смяха. С Данте постоянно се споглеждахме и се смеехме.

Когато с Данте си тръгнахме от алеята за боулинг, подкарах пикапа към пустинята.

— Къде отиваме?

— Любимото ми свърталище.

Данте мълчеше.

— Късно е.

— Уморен ли си?

— Може да се каже.

— Само десет часът е. А ти ставаш рано, нали?

— Многознайко.

— Освен ако не искаш да се прибираме.

— Не.

— Добре.

Данте не пусна музика. Претършува кутията ми, пълна с касети, но нищо не успя да избере. Нямах нищо против тишината.

Навлязохме в пустинята. Аз и Данте. Без да казваме нищо.

Паркирах на обичайното си място.

— Обичам това място — казах. Чувах как сърцето ми бие.

Данте замълча.

Докоснах кецовете, които ми бе изпратил, закачени на огледалото за обратно виждане.

— Обичам тези обувки — казах.

— Обичаш много неща, нали?

— Звучиш ядосан. Мислех, че вече не си.

— Мисля, че съм ядосан.

— Съжалявам.

— Не мога да правя това, Ари — каза той.

— Не можеш да правиш какво?

— Цялото това нещо с приятелството. Не мога.

— Защо не?

— Трябва ли да ти обяснявам?

Не отговорих.

Той излезе от пикапа и затръшна вратата. Последвах го.

— Хей — казах. Докоснах го по рамото.

Той ме отблъсна.

— Не ми харесва да ме докосваш.

Стояхме там дълго време. Мълчахме. Чувствах се дребен, незначителен и неадекватен, а това не ми харесваше. Щях да спра да се чувствам така. Щях да спра.

— Данте?

— Какво? — Долових гнева в гласа му.

— Не се ядосвай.

— Не знам какво да правя, Ари.

— Помниш ли онзи път, когато ме целуна?

— Да.

— Помниш ли какво ти казах: че за мен не е подействало?

— Защо повдигаш този въпрос? Помня. Помня. Дяволите да го вземат, Ари, да не мислиш, че съм забравил?

— Никога не съм те виждал толкова ядосан.

— Не искам да говоря за това, Ари. Това ме кара да се чувствам зле.

— Какво казах, когато ме целуна?

— Каза, че за теб не се е получило.

— Излъгах.

Той ме погледна.

— Не си играй с мен, Ари.

— Не си играя.

Хванах го за раменете. Погледнах го. И той ме погледна.

— Ти каза, че не се плаша от нищо. Не е вярно. Теб. Ето от какво се страхувам. Страхувам се от теб, Данте. — Поех си дълбоко дъх. — Опитай пак — казах. — Целуни ме.

— Не — каза той.

— Целуни ме.

— Не. — А после се усмихна. — Ти ме целуни.