Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Казваш това, сякаш имаш друга теория за мен.

— Можеш да се обзаложиш, че имам — каза тя. Но гласът ѝ бе толкова мил, нежен и сладък. Стана от кухненската маса и си наля чаша вино. Извади две бири, сложи едната пред мен, а другата — в центъра на масата. — Баща ти чете. Ще ида да го извикам.

— Какво става, мамо?

— Семейна среща.

— Семейна среща ли? Какво е това?

— Нещо ново — каза тя. — От тук нататък ще имаме повече такива.

— Плашиш ме, мамо.

— Хубаво. — Тя излезе от кухнята. Взрях се в бирата. Докоснах студеното стъкло. Не знаех дали от мен се очаква да пия от нея, или само да я зяпам. Може би това беше номер. Мама и татко влязоха в кухнята и седнаха срещу мен. Баща ми отвори бирата си. После и моята. Отпи.

— Капан ли ми устройвате?

— Отпусни се — каза баща ми. Отпи отново от бирата си. Майка ми отпи от виното си. — Не искаш ли да изпиеш една бира с майка си и с баща си?

— Всъщност не — казах. — Против правилата е.

— Нови правила — каза мама.

— Една бира е твоя старец няма да те убие. Не е като да не си пил преди. Какво толкова?

— Това е наистина щуро — казах. Отпих от бирата. — Сега доволен ли си?

Татко беше много сериозен.

— Разказвал ли съм ти за някоя от престрелките, в които участвах, докато бях във Виетнам?

— О, да, разбира се — казах. — Тъкмо си мислех за всички онези истории за войната, които ми разказваш.

Баща ми се пресегна през масата и взе ръката ми в своята.

— Това си го заслужих. — Продължаваше да стиска ръката ми. После я пусна.

— Бяхме на север. Северно от Дананг.

— Ти там ли беше — в Дананг?

— Това бе на практика вторият ми дом. — Усмихна ми се криво. — Бяхме на разузнавателна мисия. От няколко дни положението беше доста спокойно. Бе сезонът на мусоните. Господи, мразех онези безкрайни дъждове. Движехме се точно пред един конвой. Районът беше прочистен. Бяхме там, за да се уверим, че хоризонтът е чист. После адът се отприщи. Във всички посоки полетяха куршуми. Избухваха гранати. Бяхме попаднали в засада. Не беше за пръв път. Но този път бе различно.

От всички посоки се чуваше стрелба. Най-добре беше просто да се изтеглим. Бекет повика хеликоптер да ни измъкне. Имаше един тип. Много свестен. Господи, беше толкова млад. На деветнайсет години. Беше само момче. — Татко поклати глава. — Казваше се Луи. Луизианец от Лафайет. — По лицето на татко се стичаха сълзи. Отпи от бирата си. — Не трябваше да оставяме повалени войници. Това бе правилото. Не изоставяш никого. Не оставяш човек да умре. — Виждах лицето на мама и категоричния ѝ отказ да заплаче. — Помня как тичах към хеликоптера, Луи бе точно зад мен, навсякъде летяха куршуми. Мислех, че с мен е свършено. А после Луи падна. Изкрещя името ми. Исках да се върна. Последният ми спомен бе как Бекет ме издърпва на борда на хеликоптера. Даже не знаех, че съм прострелян. Оставихме го там. Луи. Оставихме го. — Гледах как татко сгуши глава в ръцете си и захлипа. В плача на мъж, който изпитва болка, има нещо, наподобяващо воя на ранено животно. Сърцето ми се късаше. През цялото това време бях искал татко да ми разкаже нещо за войната, а сега ми бе непоносимо да виждам жестоката му болка: колко прясна беше тя след толкова много години, колко жива и силна…

— Не знам дали вярвах във войната, Ари. Май не. Мисля много за това. Но се записах като доброволец. И не знам какво изпитвах към тази страна. Със сигурност знам, че единствената страна, която имах, бяха мъжете, които се биеха рамо до рамо. Те бяха моята страна, Ари. Те. Луи, Бекет, Гарсия, Ал и Джио — моята страна. Не се гордея с всичко, което направих в тази война. Невинаги бях добър войник. Невинаги съм бил добър човек. Войната ни причини нещо — на мен, на всички нас. Но мъжете, които оставихме… Те са онези, които пристигат в сънищата ми.

Отпих от бирата си. Татко отпи от своята. Мама отпи от чашата си с вино. Всички мълчахме, както ми се стори, дълго време.

— Понякога го чувам — каза баща ми. — Луи. Чувам го да ме вика по име. Не се върнах.

— Ти също щеше да загинеш — прошепнах.

— Може би. Но не си свърших работата.

— Татко, недей. Моля те… — Почувствах как мама се пресяга през масата, разресва косата ми с ръце и изтрива сълзите ми. — Не е нужно да говориш за това, татко. Не трябва.

— Може би трябва. Може би е време да спра сънищата. — Той се облегна на майка ми. — Не мислиш ли, че е време, Лили?

Мама не отговори.

Татко ми се усмихна.

— Преди няколко минути майка ти влезе в дневната и измъкна от ръцете ми книгата, която четях. И каза: „Говори с него. Говори с него, Хайми“. Заяви го с онзи свой фашистки тон.