Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Майка ми се засмя.

— Ари, време е да спреш да бягаш.

Погледнах татко.

— От какво?

— Нима не знаеш?

— Какво?

— Ако продължаваш да бягащ това ще те убие.

— Какво, татко?

— Ти и Данте.

— Аз и Данте ли? — Погледнах мама, а после и татко.

— Данте е влюбен в теб — каза той. — Съвсем очевидно е. Той не го крие от себе си.

— Не мога да му помогна за това, татко.

— Не, не можеш.

— А освен това, татко, мисля, че го е преодолял. Пада си по онова момче, Даниел.

Баща ми кимна.

— Ари, проблемът не е само, че Данте е влюбен в теб. Истинският проблем — за теб — е, че ти си влюбен в него.

Не казах нищо. Постоянно се взирах в лицето на мама. А после и в лицето на татко.

Не знаех какво да кажа.

— Не съм сигурен… не мисля, че е вярно. Просто не мисля така. Имам предвид…

— Ари, аз го виждам. Ти му спаси живота. Защо според теб го направи? Защо, без дори да помислиш, се хвърли през улицата и изблъска Данте от пътя на движеща се кола? Мислиш, че просто се е случило? Пък аз мисля, че просто не би могъл да понесеш мисълта да го изгубиш. Защо би рискувал собствения си живот, за да спасиш Данте, ако не го обичаше?

— Защото ми е приятел.

— А защо спука от бой някакъв тип, който го е наранил? Всичките ти инстинкти, Ари, всичките до един, ми подсказват нещо. Ти обичаш това момче.

Продължавах да се взирам в масата.

— Мисля, че го обичаш повече, отколкото можеш да понесеш.

— Татко? Татко, не. Не мога. Не мога. Защо казваш тези неща?

— Защото ми е непоносимо да те виждам толкова самотен. Защото те обичам, Ари. — Мама и татко гледаха как плача. Струваше ми се, че никога няма да спра. Но не стана така. Успокоих се и отпих дълга глътка от бирата си. — Татко, мисля, че ми харесваше повече, когато не говореше.

Майка ми се засмя. Обичах смеха ѝ. А после и татко се засмя. Аз ги последвах.

— Какво да правя? Толкова се срамувам.

— От какво се срамуваш? — попита мама. — Че обичаш Данте?

— Аз съм момче. Той е момче. Предполага се, че това не е нормално.

Мамо…

— Знам — каза тя. — Офелия ме научи на някои неща, знаеш ли? Всички онези писма. Наистина научих някои неща. А баща ти е прав. Не можеш да бягаш. Не и от Данте.

— Мразя се.

— Недей, amor . Те adoro. Вече изгубих един син. Не смятам да изгубя още един. Не си сам, Ари. Знам, че ти се струва така. Но не си.

— Как можеш да ме обичаш толкова много?

— Как бих могла да не те обичам? Ти си най-прекрасното момче на света.

— Не съм.

— Си. Си.

— Какво да правя?

Гласът на баща ми бе мек и топъл:

— Данте не е избягал. Постоянно си го представям как поема всички онези удари. Но не е избягал.

— Добре — казах. Поне веднъж в живота си разбирах идеално баща си.

А той разбираше мен.

— Данте?

— Звънях ти всеки ден през последните пет дни. — Имам грип.

— Дебелашка шега. Майната ти, Ари.

— Защо си толкова ядосан?

— Защо ти си толкова ядосан?

— Вече не съм.

— Тогава може би е мой ред.

— Добре, така е честно. Как е Даниел?

— Ти си лайнар, Ари.

— Не. Даниел е лайнар.

— Той не те харесва.

— И аз не го харесвам. Та значи, той какъв ти е? Новият ти най-добър приятел?

— Нищо подобно.

— Целувате ли се?

— Теб какво те засяга?

— Просто питам.

— Не искам да го целувам. Той е едно нищо.

— Е, какво стана?

— Той е самомнителен, надут лайнар. И дори не е умен. И майка ми не го харесва.

— Сам какво мисли за него?

— Татко не се брои. Той харесва всички.

Това ме разсмя.

— Не се смей. Защо беше ядосан?

— Можем да поговорим за това — казах.

— Да, все едно те бива в това.

— Остави ме на мира, Данте.

— Добре.

— Добре. Какво ще правиш довечера?

— Родителите ни отиват да играят боулинг.

— Сериозно?

— Говорят си много.

— Така ли?

— Ти нищо ли не знаеш?

— Предполагам, че понякога съм малко отчужден.

— Малко ли?

— Полагам усилия, Данте.

— Кажи, че съжаляваш. Не обичам хора, които не умеят да казват, че съжаляват.

— Добре. Съжалявам.

— Добре. — Усетих, че се усмихва. — Искат да идем с тях.

— На боулинг?

Данте седеше на предната веранда и чакаше. Изтича надолу по стъпалата и скочи в пикапа.

— „Боулинг“ звучи наистина досадно.

— Някога ходил ли си?

— Разбира се, че съм ходил. Не ме бива в него.

— Непременно ли трябва да си добър във всичко?

— Да.

— Преодолей го. Може би ще се забавляваме.

— Откога искаш да се мотаеш с вашите?