Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Когато излязох от басейна, забелязах, че едно момиче ме гледа. Усмихна се.

Усмихнах се в отговор.

— Здрасти. — Помахах.

— Здрасти. — Тя помаха в отговор. — В „Остин“ ли учиш?

— Аха.

Струваше ми, че иска да продължим да си говорим. Но не знаех какво друго да кажа.

— Кой курс?

— Последен.

— Аз съм във втори.

— Изглеждаш по-голяма — казах.

Тя се усмихна.

— Зряла съм.

— Аз не съм — казах. Това я разсмя. — Чао — рекох.

— Чао — рече тя.

Зрял. Мъж. Какво точно значеха тези думи?

Отидох до къщата на Данте и почуках на вратата. Отвори ми Сам.

— Здрасти — казах.

Сам изглеждаше спокоен и щастлив.

— Здрасти, Ари. Къде е Легс?

— Вкъщи. — Дръпнах влажната хавлиена кърпа, която бях преметнал през рамо. — Ходих да плувам.

— Данте ще ти завиди.

— Как се справя той?

— Добре. Оправя се. От доста време не си идвал. Липсваше ни. — Въведе ме в къщата. — В стаята си е. — Поколеба се за момент. — Има компания.

— О — казах. — Мога да си вървя.

— Не се притеснявай. Давай, качи се.

— Не искам да го смущавам.

— Не се прави на луд.

— Мога да си вървя. Не е голяма работа. Просто се връщах от плуване…

— Даниел е при него — каза той.

— Даниел?

Мисля, че забеляза изражението ми.

— Не го харесваш особено, нали?

— Ами… той на практика заряза Данте — казах.

— Не бъди толкова суров към хората, Ари.

Наистина ме ядосаха думите му.

— Предайте на Данте, че съм наминал — казах.

— Татко каза, че си се разстроил?

— Не съм се разстроил. — Входната врата бе отворена и Легс лаеше по едно минаващо куче. — Само минутка — казах. — Легс! Престани! Занесох телефона в кухнята и седнах на масата.

— Добре — казах. — Виж, не съм се разстроил.

— Мисля, че татко би се досетил.

— Какво значение има, мамка му?

— Виждаш ли? Наистина си разстроен.

— Просто не бях в настроение да виждам приятеля ти Даниел.

— Какво ти е направил?

— Нищо. Просто не го харесвам.

— Защо не можем всички да бъдем приятели?

— Копелето те остави там да умреш, Данте.

— Говорихме за това. Всичко е наред.

— Добре тогава. Хубаво.

— Държиш се откачено.

— Данте, понякога си такъв лайнар, това известно ли ти е?

— Виж — каза той. — Отиваме на купон довечера. Ще ми е приятно да дойдеш.

— Пак ще говорим — казах. Затворих телефона.

Слязох в мазето и два часа вдигах тежести. Вдигах ли, вдигах, докато ме заболя всяка част от тялото.

Болката не бе чак толкова лошо нещо.

Взех си душ. Легнах на леглото си. Сигурно съм заспал. Когато се събудих, Легс бе облегнала глава на корема ми. Започнах да я милвам. Чух гласа на мама в стаята.

— Гладен ли си?

— Не — казах. — Всъщност не.

— Сигурен ли си?

— Да. Колко е часът?

— Шест и трийсет.

— Леле. Сигурно съм бил уморен.

Тя ми се усмихна.

— Може би е заради тренировките?

— Сигурно.

— Нещо не е наред ли?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Просто съм уморен.

— Доста силно блъскаш онези тежести, не мислиш ли?

— Не.

— Когато си разстроен, вдигаш тежести.

— Това поредната ти теория ли е, мамо?

— Повече от теория е, Ари.

Данте се обади.

Не казах нищо.

— Ще му върнеш ли обаждането?

— Разбира се.

— През изминалите четири-пет дни само се мотаеш из къщи и си потиснат. Цупиш се и вдигаш тежести.

Мотая се потиснато. Сетих се как ме наричаше винаги Джина: „Меланхоличното момче“.

— Не се мотая потиснато. И не се занимавам само с вдигане на тежести. Чета. И си мисля за Бернардо.

— Наистина ли?

— Да.

— Какво си мислиш?

— Мисля, че искам да започна да му пиша.

— Той връщаше всичките ми писма.

— Наистина ли? Може би няма да върне моите.

— Може би не — каза тя. — Струва си да опиташ. Защо не?

— Ти спря ли да пишеш?

— Да, спрях, Ари. Болеше твърде много.

— Има логика — казах.

— Просто недей да се разочароваш твърде много, Ари, става ли? Не очаквай твърде много. Баща ти отиде да го види веднъж.

— Какво стана?

— Брат ти отказал да го види.

— Той мрази ли теб и татко?

— Не. Не мисля. Мисля, че е ядосан на себе си. И мисля, че се срамува.

— Би трябвало да го преодолее. — Не знам защо, но ударих стената с юмрук.

Майка ми се втренчи в мен.

— Съжалявам — казах. — Не знам защо направих това.

— Ари?

— Какво?

Имаше нещо в лицето ѝ. Онова сериозно, загрижено изражение. Не бе ядосана, не изглеждаше строга.

— Какво има, Ари?