Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Разбираш какво, мамо?

Тя побутна плика към мен.

— Няма ли да го разгледаш?

Кимнах.

— Да. Не точно сега.

— Страх ли те е?

— Не. Да. Не знам. — Прокарах пръст по името на брат си. Седяхме там, мама и аз, много дълго време.

Тя отпиваше от чашата си е вино, а аз разглеждах снимки на брат си.

Брат ми като бебе, брат ми в ръцете на баща ми, брат ми със сестрите ми.

Брат ми, седнал на предните стъпала на къщата.

Брат ми като малък, отдаващ чест на баща ми в униформа.

Брат ми, брат ми.

Майка ми ме гледаше. Беше вярно. Никога не я бях обичал повече.

— Къде отиде татко?

— Да се види със Сам.

— Защо?

— Иска да говори с него.

— За какво?

— За случилото се. Нали знаещ баща ти и Сам са приятели. — Интересно — казах. — Татко е по-възрастен.

Тя се усмихна.

— И какво от това?

— Да, наистина, какво от това.

Може ли да поставя в рамка тази и да я сложа в стаята си? — Беше снимка, на която брат ми отдаваше чест на баща ми.

— Да — каза тя, — обожавам тази.

— Той плака ли? Когато татко тръгна за Виетнам?

— Дни наред. Беше неутешим.

— Ти страхуваше ли се, че татко няма да се върне?

— Не мислех за това. Заставих се да не мисля за това. — Засмя се. — Бива ме в това.

— И мен — казах. — И през цялото време си мислех, че съм наследил тази черта от татко.

Засмяхме се.

— Може ли да сложим тази снимка в дневната? Имаш ли нещо против, Ари?

Това бе денят, в който брат ми се завърна у дома. Странно и необяснимо, но брат ми се прибра.

Мама не отговаряше на ненаситните ми въпроси. Татко го направи. Понякога тя слушаше, докато той и аз си говорехме за Бернардо. Мама винаги мълчеше.

Обичах я заради мълчанието ѝ.

Или може би просто го разбирах.

Обичах и татко — заради внимателния начин, по който говореше. Вече ми ставаше ясно, че той е внимателен човек. Да бъдеш внимателен е хората и е думите, бе рядко и прекрасно.

Ходех на свиждане на Данте всеки ден. Той остана в болницата около четири дни. Трябваше да се уверят, че е добре, защото бе получил мозъчно сътресение.

Ребрата го боляха.

Лекарят каза, че ще е нужно известно време, докато ребрата заздравеят. Но не бяха счупени. Това щеше да е по-лошо. Натъртванията щяха да заздравеят от само себе си. Поне външните.

Никакво плуване. Всъщност не можеше да прави кой знае какво — само да лежи и да бездейства. Но Данте обичаше да се излежава и да мързелува. Това беше хубавото.

Беше различен. По-тъжен.

В деня, когато се прибра у дома от болницата, плака. Аз го прегръщах. Мислех, че никога няма да спре.

Знаех, че част от него никога нямаше да е същата.

Бяха спукали не само ребрата му.

— Добре ли си, Ари? — госпожа Кинтана ме гледаше изучаващо, точно както правеше и мама. Седях срещу родителите на Данте до кухненската им маса. Данте спеше. Понякога, когато ребрата го наболяваха, вземаше хапче. Таблетките го успиваха.

— Да, добре съм.

— Сигурен ли си?

— Мислите, че имам нужда от терапевт ли?

— Няма нищо лошо в това да отидеш на консултация е терапевт, Ари.

— Думи на истински терапевт — казах.

Госпожа Кинтана поклати глава.

— Не беше такъв всезнайко, преди да започнеш да се мотаеш със сина ми.

Засмях се.

— Добре съм — повторих. — Защо да не съм?

Съпрузите Кинтана се спогледаха.

— Това типично за родителите ли е?

— Кое?

— Тези погледи, които майките и татковците обичат да си отправят. Сам се засмя.

— Да, предполагам.

Знаех, че двамата е татко са разговаряли. Знаех, че е наясно какво бях направил. И двамата бяха наясно.

— Знаеш кои са момчетата, нали, Ари? — Госпожа Кинтана отново бе възприела строгото си държание. Не че имах нещо против.

— Знам кои са две от тях.

— А другите две?

Исках да се пошегувам:

— Бас ловя, че мога да ги убедя да се разприказват.

Госпожа Кинтана се засмя. Това ме изненада.

— Ари — каза тя. — Ти си щуро момче.

— Да, предполагам, че съм.

— Всичко опира до лоялността — каза тя.

— Да, предполагам.

— Но, Ари, можеше да си навлечеш големи неприятности.

— Беше грешно. Знам, че бе нередно. Просто го направих. Не мога да го обясня. Никога няма да направят нещо на онези момчета, нали?

— Може би не.

— Да — казах, — все едно пък ченгетата наистина работят по този случай.

— Не ме е грижа за другите момчета, Ари. — Сам ме гледаше право в очите. — Грижа ме е за Данте. И за теб.