Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Той пресече улицата.

— Какво става, Ари?

— Не кой знае какво — казах. — Посочих към пикапа си. — Просто се разкарвам наоколо.

— Тоя пикап твой ли е?

— Аха.

— Хубаво возило, vato .

— Искаш ли да го разгледаш хубаво?

Отидохме до пикапа и той прокара ръка по хромираните брони. Коленичи и огледа хромираните рингове. Представих си го как рита проснатия на земята Данте и как го спуквам от бой още там, на място.

— Искаш ли да се повозиш?

— Имам малко работа. Може да наминеш по-късно и ще направим едно кръгче.

Сграбчих го за врата и го вдигнах.

— Влизай вътре — изсъсках.

— Какво те прихваща, по дяволите, Ари?

— Влизай вътре — повторих. Блъснах го към пикапа.

— Мамка му, какво ти става, човече?

Замахна към мен. Само толкова ми трябваше. Просто се развилнях. Носът му кървеше. Това не ме спря. Не след дълго той се свлече на земята. Обиждах го, ругаех го. Всичко ми беше като в мъгла и просто продължавах да го удрям.

После чух глас и усетих как две ръце ме сграбчват. Крещях — ръцете бяха силни и вече не можех да замахна.

Спрях да се боря.

И всичко свърши. Всичко застина неподвижно.

Господин Родригес се взираше в мен.

— Какво, по дяволите, става с теб, Ари? Que te pasa?

Нямах какво да кажа. Забих поглед в земята.

— Какво става тук, Ари? A ver. Dime. 19 19 Сериозно. Кажи ми. (исп.) — Б.пр.

Не можех да говоря.

Гледах как господин Родригес коленичи и помогна на Джулиан да стане от земята. Носът му още кървеше.

— Ще те убия, Ари — прошепна той.

— Ти и кой още? — подхвърлих.

Господин Родригес ме гледаше на кръв. Обърна се към Джулиан:

— Добре ли си?

Джулиан кимна.

— Хайде да те почистим.

Не помръдвах. После понечих да тръгна към пикапа.

Господин Родригес пак ме стрелна с поглед.

— Имаш късмет, че няма да се обадя на ченгетата.

— Хайде, давайте, повикайте ги. Пет пари не давам. Обаче преди да им се обадите, по-добре питайте Джулиан какви ги е свършил.

Качих се в пикапа си и потеглих.

Забелязах, че по кокалчетата на пръстите ми и по ризата ми има кръв, едва когато стигнах с пикапа до вкъщи.

Просто си седях там.

Нямах план. Щях да си седя там цяла вечност — всъщност това бе планът ми.

Не знам колко време съм седял. Започнах да треперя. Знаех, че бях превъртял, но не можех да си го обясня. Може би така става, когато полудееш. Просто не можеш да го обясниш. Нито на себе си, нито на когото и да било. А най-лошото в полудяването е, че когато вече не си луд, просто не знаеш какво да мислиш за себе си.

Татко излезе от къщата и застана на предната веранда. Погледна ме. Изражението му не ми хареса.

— Трябва да говоря с теб — каза той. Никога преди не ми бе казвал това. Никога. Не и така. Гласът му ме изплаши.

Излязох от пикапа и седнах на предните стъпала на верандата.

Татко седна до мен.

— Току-що ми се обади господин Родригес.

Не отвърнах.

— Какво става с теб, Ари?

— Не знам — казах. — Нищо.

— Нищо ли? — Долових гнева в гласа на татко.

Загледах се в окървавената си риза.

— Ще си взема душ.

Татко ме последва в къщата.

— Ари?

Мама бе в коридора. Не можех да понеса начина, по който ме гледаше. Спрях и наведох очи към пода. Не можех да спра треперенето. Цялото ми тяло трепереше.

Взрях се в ръцете си. Нищо не можеше да спре треперенето.

Баща ми ме улови за ръката: не грубо или жестоко, но не и леко. Беше силен. Поведе ме към дневната и ме сложи да седна на дивана. Мама седна до мен, а той — на стола си. Бях вцепенен и безмълвен.

— Говори — каза баща ми.

— Исках да го нараня — казах.

— Ари? — Майка ми просто ме гледаше. Мразех това стъписано изражение. Защо не вярваше, че искам да нараня някого?

Отвърнах на погледа ѝ.

— Наистина исках да го нараня.

— Брат ти нарани някого веднъж — прошепна тя. А после се разплака. И не можех да го понеса. Мразех се толкова много… Просто я гледах как плаче, а накрая казах:

— Не плачи, мамо, моля те, не плачи.

— Защо, Ари? Защо?

— Счупил си носа на онова момче, Ари. И единствената причина да не си в някой полицейски участък е защото Елфиш Родригес е стар приятел на баща ти. Трябва да платим за посещението на момчето в болницата. Ти трябва да платиш, Ари.

Не казах нищо. Знаех какво си мислят. Първо брат ти, а сега и ти.

— Съжалявам — смотолевих. Дори на мен ми звучеше неубедително. Но част от мен не съжаляваше, а се радваше, че бях счупил носа на Джулиан. Съжалявах единствено, че бях наранил мама.