Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Добре съм — казах.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— И няма да тръгнеш да търсиш другите момчета?

— Мина ми през ума.

Този път госпожа Кинтана не се засмя.

— Обещавам.

— По-голям си от тази ситуация — каза тя.

Искаше ми се да ѝ повярвам.

— Но няма да платя за счупения нос на Джулиан.

— Каза ли на баща си?

— Не още. Но ще му кажа, че ако онези копе… — млъкнах. Не довърших думата, която бях започнал. Имаше други думи, които да използвам. — Ако онези типове не са длъжни да платят за болничния престой на Данте, тогава и аз не съм длъжен да плащам за посещението на Джулиан в спешното отделение. Ако татко иска да ми вземе пикапа, мен ме устройва.

Госпожа Кинтана се подсмихваше дяволито. Не ѝ се случваше често.

— Вече ми сподели какво е казал баща ти.

— И още нещо. Джулиан може да се обади на ченгетата, ако иска. — Сега и аз се хилех. — Мислите ли, че това ще стане?

— Много те бива с опасните ситуации, нали, Ари? — Хареса ми изражението на Сам.

— Знам едно-друго.

Татко не се зае да спори с мен за отказа ми да платя сметката за лечението на Джулиан. Погледна ме и каза:

— Предполагам, че просто си решил да уредиш нещата извън съда. — Просто кимаше ли, кимаше замислено. — Сам е говорил със старицата. Никога не би могла да разпознае онези момчета. Дори и след милион години.

Бащата на Джулиан се отби и поговори с татко. Не изглеждаше много щастлив, когато си тръгна.

Татко не ми взе пикапа.

Изглеждаше, че с Данте нямахме кой знае какво да си кажем.

Взимах книги с поезия от баща му и му четях. Понякога той казваше: „Прочети онова стихотворение отново“. И аз го прочитах. Не знам какво не бе наред между нас през последните дни на лятото. В някои отношения се чувствах по-близък до него. В други обаче — много, много далече.

Никой от двама ни не се върна на работа. След случилото се всичко ми се струваше напълно безсмислено.

Един ден си направих дебелашка шега:

— Защо лятото трябва винаги да свършва с единия от нас, натрошен на парчета?

Никой от двама ни не се засмя.

Не заведох Легс да го види, защото тя обичаше да скача върху него и можеше да го нарани. На Данте му бе мъчно за нея. Но беше наясно, че постъпвам правилно.

Една сутрин отидох у Данте и му показах всички снимки на брат ми. Разказах му историята, както я разбирах, от вестникарските изрезки, от въпросите, на които баща ми отговори.

— Значи искаш да чуеш цялата история? — попитах.

— Разкажи ми — каза той.

И на двама ни бе дотегнало от поезия, дотегнало ни бе да не говорим.

— Добре. Брат ми бил на петнайсет години. Бил гневен. Той винаги бил гневен. Това го разбрах най-вече от сестрите си. Предполагам, че е бил подъл, или… не знам, явно се е родил ядосан. И така — една вечер се шляел из улиците в центъра и си търсел белята. Така каза баща ми. Каза: „Бернардо вечно си търсеше белята“. Взел си проститутка.

— Откъде е намерил пари?

— Не знам. Що за въпрос е това?

— Когато беше на петнайсет, ти имаше ли пари за проститутка?

— Когато бях на петнайсет? Казваш го, все едно е било преди сума ти време. По дяволите, имах пари само за някое десертче.

— Това имам предвид.

Погледнах го.

— Може ли да довърша?

— Извинявай.

— Проститутката се оказва мъж.

— Какво?

— Бил е травестит.

— Леле.

— Аха. Брат ми превърта.

— Колко превърта?

— Убил онзи тип с голи юмруци.

Данте не знаеше какво да отвърне.

— Боже — каза.

— Да. Боже.

Мина дълго време, преди някой от двама ни да каже нещо.

Най-накрая погледнах Данте:

— Знаеш ли какво е травестит?

— Да. Разбира се.

— Разбира се, че знаеш.

— Ти не знаеше ли какво е травестит?

— Откъде да знам?

— Ти си невинна душа, Ари, знаеш ли това?

— Не толкова невинна — казах. — Историята става по-тъжна.

— Как може историята да стане по-тъжна?

— Убил още някого.

Данте не каза нищо. Чакаше ме да довърша.

— Бил в център за задържане на малолетни престъпници. Предполагам, че един ден отново развъртял юмруци. Мама е права. Нещата не си отиват просто така, понеже ние искаме да се махнат.

— Съжалявам, Ари.

— Да, нищо не можем да направим, нали? Но това е хубаво, Данте. Искам да кажа, не е хубаво за брат ми. Не знам дали някога нещо ще бъде наред с него. Но е хубаво, че всичко излезе наяве, нали разбираш. На бял свят. — Погледнах го. — Може би някой ден ще го познавам. Може би някой ден.