Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Той ме наблюдаваше.

— Имаш такъв вид, сякаш ще се разплачеш.

— Няма. Просто е твърде тъжно, Данте. И знаеш ли какво? Мисля, че съм като него.

— Защо? Защото счупи носа на Джулиан Енрикес?

— Значи знаеш?

— Да.

— Защо не ми каза, че знаеш?

— Защо ти не ми каза, Ари?

— Не се гордея със себе си, Данте.

— Защо ти беше да го правиш?

— Не знам. Той те нарани. Исках да го нараня в отговор. Постъпих глупаво. — Погледнах го. — Синините около очите ти са почти изчезнали.

— Почти — каза той.

— Как са ребрата?

— По-добре. В някои нощи ми е трудно да спя. Затова вземам обезболяващо. Мразя ги.

— Няма да излезе добър наркоман от теб.

— Може би не. Марихуаната наистина ми хареса. Ама наистина.

— Може би майка ти трябва да те интервюира за оная книга, дето я пише.

— Е, тя вече ми дръпна едно яко конско.

— Как е разбрала?

— Нали все това ти повтарям. Тя е като Бог. Знае всичко.

Опитах се да не се засмея, но не можах да се сдържа. Данте също се засмя. Но смехът му причиняваше болка. Заради пукнатите ребра.

— Не си — каза той. — Изобщо не си като брат си.

— Не знам, Данте. Понякога си мисля, че никога няма да разбера себе си. Не съм като теб. Ти знаеш точно кой си.

— Невинаги — каза той. — Мога ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Смущава ли те това, че съм целувал Даниел?

— Мисля, че Даниел е лайно.

— Не е. Свестен е. Привлекателен е.

— Привлекателен е? Що за повърхностно изказване е това? Той е лайно, Данте. Просто те е оставил там.

— Звучиш, сякаш ти пука повече, отколкото на мен.

— Е, би трябвало да ти пука.

— Ти нямаше да постъпиш така, нали?

— Не.

— Радвам се, че счупи носа на Джулиан.

Двамата се засмяхме.

— Даниел не го е грижа за теб.

— Уплаши се.

— И какво от това? Всички се плашим.

— Ти не, Ари. Ти не се плашиш от нищо.

— Не е вярно. Но нямаше да ги оставя да ти причинят това.

— Може би просто обичаш да се биещ Ари.

— Може би.

Данте ме погледна. Просто продължаваше да ме гледа.

— Зяпаш ме — казах.

— Може ли да ти кажа една тайна, Ари?

— Мога ли да те спра?

— Не ти харесва да знаеш тайните ми.

— Понякога твоите тайни ме плашат.

Данте се засмя.

— Не целувах наистина Даниел. В главата си целувах теб.

Свих рамене.

— Трябва да си намериш нова глава, Данте.

Той изглеждаше малко тъжен:

— Да. Предполагам.

Събудих се рано. Слънцето още не се беше показало, втората седмица на август. Лятото свършваше. Поне онази част от него, в която нямаше училище.

Последната година в гимназията. А после — животът. Може би такъв беше редът. Гимназията бе само пролог към истинския роман. Всеки има възможност да те пише — но завършиш ли училище, пада ти се самият ти да пишеш. При завършването човек събира писалките на учителите и на родителите си и получава собствена писалка. И може да поеме цялото писане. Да. Няма ли да е сладко?

Седях на леглото си и прокарвах пръсти по белезите на краката си. Белези. Знак, че си бил наранен. Знак, че си се изцелил.

Бях ли наранен?

Бях ли излекуван?

Може би просто живеехме между нараняването и изцеляването. Като баща ми. Мисля, че именно там живееше той. В онова междинно пространство. В онзи екотон. Мама също. Бе заключила брат ми някъде дълбоко в себе си. И сега се опитваше да го пусне на свобода.

Отново и отново прокарвах пръст нагоре и надолу по белезите си.

Легс лежеше там с мен. И гледаше. Какво виждаш, Легс? Какво виждаш? Къде си живяла, преди да дойдеш при мен? Дали някой е наранил и теб?

Отиваше си още едно лято.

Какво щеше да стане с мен, след като завършех? Колеж? Още учене. Може би щях да се преместя в друг град, на друго място. Може би другаде летата щяха да са различни.

— Какво обичаш, Ари? Какво обичаш истински?

— Обичам пустинята. Господи, обичам пустинята. — Толкова е самотна.

— Така ли?

Данте не разбираше. Наистина бях непознаваем.

Реших да отида да плувам. Пристигнах тъкмо когато басейнът отваряше, така че успях да преплувам няколко дължини на спокойствие, преди да стане пренаселено. Спасителите бяха там и си приказваха за момичета. Не им обръщах внимание. Те на мен — също.

Плувах ли, плувах, докато краката и дробовете ме заболяха. После си починах. А след това поплувах още малко. Чувствах водата върху кожата си. Спомних си деня, когато се запознах с Данте. „Искаш ли да те науча да плуваш?“ Спомних си пискливия му глас и как бе надрасъл алергиите си, как гласът му се бе променил и бе станал по-плътен. Също и моят. Сетих се какво бе казала мама: „Говориш като мъж“. Беше по-лесно да говоря като мъж, отколкото да бъда такъв.