Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Прибрах се у дома с Легс, която направо пощуря, когато усети, че е вкъщи. Кучетата нямат задръжки. Може би животните са по-умни от хората. Кучето бе толкова щастливо. Мама и татко също. Беше ми хубаво да знам, че обичат Легс, че си позволяват да я обичат. И някак ми се струваше, че кучето ни помага да бъдем по-добро семейство.

Може би кучетата са една от тайните на Вселената.

— Данте е в болницата — казах.

И двамата ме погледнаха изпитателно, и двамата имаха въпросителни изражения.

— Някой го е нападнал. Пострадал е. В болницата е.

— Не — каза тя. — Напият Данте? — Защо ли каза „Напият Данте“?

— Някоя банда ли? — прошепна татко.

— Не.

— Станало е в някаква уличка — казах.

— В квартала ли?

— Да. Май да.

Искаха да продължа да говоря. Но аз не можех.

— Отивам — рекох.

Не помня как съм излязъл от къщата.

Не помня как съм шофирал до болницата.

Но осъзнах, че стоя пред Данте и гледам подпухналото му, обезобразено лице. Бе неузнаваем. Не се различаваше дори цветът на очите му. Помня как хванах ръката му и прошепнах името му. Той почти не можеше да говори. Едвам можеше да вижда, подутите му очи почти се бяха затворили.

— Данте.

— Ари?

— Тук съм — казах.

— Ари? — прошепна той.

— Трябваше да съм тук — казах. — Мразя ги. Мразя ги. — Наистина ги мразех. Мразех ги заради онова, което му бяха направили, и за онова, което бяха причинили на родителите му. Трябваше да съм тук. Трябваше да съм тук.

Почувствах ръката на майка му върху рамото си.

Седях с техните. Просто седях.

— Той ще се оправи, нали?

Госпожа Кинтана кимна.

— Да. Но… — Погледна ме. — Ще бъдеш ли винаги негов приятел?

— Винаги.

— Независимо от всичко?

— Независимо от всичко.

— Той има нужда от приятел. Всеки има нужда от приятел.

— Аз също имам нужда от приятел — казах. Не бях казвал това никога преди.

Нямахме какво да правим в болницата. Само да седим и да се гледаме. Изглежда, че никой от нас не бе в настроение да говори.

Когато си тръгнах, родителите му излязоха с мен. Застанахме пред болницата. Госпожа Кинтана ме погледна.

— Редно е да узнаеш какво се случи.

— Не сте длъжни да ми казвате.

— Мисля, че трябва да ти кажа — рече тя. — Една старица видяла какво се е случило и казала на полицията. — Усетих, че няма да заплаче. — Данте и още едно момче се целували в една уличка. Някакви момчета минавали и ги видели. И… — Тя се опита да се усмихне. — Е, видя какво са му причинили.

— Мразя ги — казах.

— Сам ми каза, че знаеш за Данте.

— На света има и по-лоши неща от момче, което обича да целува други момчета.

— Да, има — каза тя. — Много по-лоши. Имаш ли нещо против да ти кажа какво мисля?

Усмихнах ѝ се и свих рамене.

— Мисля, че Данте е влюбен в теб.

Данте бе прав за нея. Тя наистина знаеше всичко.

— Да — казах. — Е, може би не. Струва ми се, че харесва другото момче.

Сам погледна право към мен.

— Може би другото момче е просто заместител.

— Замества мен?

Той се усмихна неловко.

— Съжалявам. Не биваше да казвам това.

— Няма нищо — казах.

— Трудно е — отвърна той. — Аз… по дяволите, просто се чувствам объркан точно в момента.

Усмихнах му се.

— Знаете ли кое е най-лошото нещо у възрастните?

— Не.

— Невинаги са възрастни. Но аз харесвам точно това у тях.

Той ме взе в обятията си и ме прегърна. После ме пусна.

Госпожа Кинтана ни наблюдаваше.

— Знаеш ли кой е той?

— Кой?

— Другото момче.

— Имам предположение.

— И не те е грижа?

— Какво се предполага да направя? — Усещах, че говоря накъсано. Но отказвах да заплача. За какво да плача? — Не знам какво да правя. — Погледнах госпожа Кинтана и Сам. — Данте ми е приятел. — Исках да им споделя, че никога не бях имал приятел, абсолютно никога, не и истински. Докато не се появи Данте. Да им кажа, че никога, преди да срещна Данте, не бях знаел, че на света съществуват хора като него — хора, които гледат звездите, познават загадките на водата, наясно са, че мястото на птиците е в небесата и не бива да бъдат сваляни с изстрел от грациозните си полети от разни зли и глупави момчета. Исках да им кажа, че той бе променил живота ми и че никога нямаше да бъда същият, абсолютно никога. И че имах чувството, че Данте бе спасил моя живот, а не обратното. И още: че той бе първото човешко същество, освен майка ми, което някога ме бе накарало да искам да говоря за нещата, които ме плашат. Исках да им кажа толкова много неща, но не разполагах с нужните думи. Затова просто глупаво повторих: — Данте ми е приятел.