Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Невинаги вземаме правилните решения, Ари. Правим най-доброто, на което сме способни.

Кимнах, не можех да говоря, сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми, сякаш вътре в мен имаше река.

— Мисля, че те наранихме.

Затворих очи и накарах сълзите си да спрат. А после казах:

— Плача, защото съм щастлив.

Обадих се на Данте и му казах, че ще се върнем след два дни. Не му споделих нищо за леля. Освен това, че ми бе оставила къщата си.

— Какво? — попита той.

— Да.

— Леле!

— Леле е подходящ коментар.

— Голяма ли е къщата?

— Да. Страхотна е.

— Какво ще правиш с нея?

— Е, има някакъв приятел на леля, който иска да я купи.

— И какво ще правиш с всичките пари?

— Не знам. Не съм мислил за това.

— Защо според теб ти е оставила къщата?

— Нямам представа.

— Можеш да напуснеш работата си във „Въглищаря“.

Този Данте. Винаги успяваше да ме разсмее.

— Е, ти какво правиш?

— Работя в дрогерията. Мотая се с един тип — каза той.

— Аха — отвърнах.

— Да.

Искаше ми се да го попитам за името на онзи тип, но не го направих. Данте смени темата. Беше ми ясно защо.

— Мама и татко са влюбени в Легс.

На четвърти юли все още бяхме в Тусон.

Отидохме да гледаме фойерверките.

Татко ми позволи да изпия една бира с него. Мама се опита да се престори, че не одобрява. Но ако не одобряваше, щеше да бъде по-строга.

— Не ти е първата бира, нали, Ари?

Не смятах да я лъжа.

— Мамо, казах ти, че когато наруша правилата, ще го направя зад гърба ти.

— Да — потвърди тя. — Така каза. Не си шофирал, нали?

— Не.

— Кълнеш ли се?

— Кълна се.

Пиех бирата бавно и гледах фойерверките. Чувствах се като малко момче. Обичах фойерверките, експлозиите в небето, начина, по който тълпата ахкаше и охкаше.

— Офелия винаги казваше, че Франи е като Четвърти юли.

— Страхотно казано — отбелязах. — Е, какво стана с нея?

— Почина от рак.

— Кога?

— Преди около шест години, струва ми се.

— Ти отиде ли на погребението?

— Да.

— Но не ме взе със себе си.

— Не.

— Тя ми изпращаше коледни подаръци.

— Трябваше да ти кажем.

Мама и татко бяха решили, че на света има твърде много тайни. Преди си тръгнем от къщата на леля, мама сложи две кутии в багажника на колата.

— Какво е това? — попитах.

— Писмата, които ѝ пишех.

— Какво ще правиш с тях?

— Ще ти ги дам.

— Наистина ли?

Дали моята усмивка бе толкова голяма като нейната? Може би, но не и толкова прекрасна.

По време на пътуването до Ел Пасо от Тусон седях на задната седалка. Мама и татко се държаха за ръце. Понякога си хвърляха погледи. А аз гледах пустинята. Сетих се за нощта, в която с Данте бяхме пушили марихуана и бяхме тичали наоколо голи в дъжда.

— Какво ще правиш през остатъка от лятото?

— Не знам. Ще работя във „Въглищаря“. Ще се мотая с Данте. Ще тренирам. Ще чета. Такива неща.

— Не си длъжен да работиш — каза татко. — През целия си живот ще правиш това.

— Нямам нищо против да работя. А и какво бих правил иначе? Не обичам да гледам телевизия. Нямам връзка с връстниците си. И трябва да благодаря на теб и мама за това.

— Е, от сега нататък можеш да гледаш колкото си искаш телевизия.

— Твърде късно.

Двамата се засмяха.

— Не е смешно. Аз съм най-неготиният седемнайсетгодишен във Вселената. И за това сте виновни само вие.

— За всичко сме виновни ние.

— Да, вие сте виновни за всичко.

Мама се обърна само за да се увери, че се усмихвам.

— Може би е хубаво двамата с Данте да направите един излет заедно, да отидете на къмпинг — или нещо от сорта.

— Не мисля — казах.

— Хубаво е да помислиш — каза мама. — Лято е.

Лято е — помислих си. Постоянно се сещах за думите на госпожа Кинтана: Не забравяй дъжда.

— Задава се буря — каза баща ми. — И всеки момент ще влезем в нея.

Загледах се през прозореца към черните облаци пред нас. Отворих задния прозорец и помирисах дъжда. Човек можеше да усети мириса на дъжд в пустинята още преди да е паднала и капка. Затворих очи. Подадох ръка навън и почувствах първата капка. Бе като целувка. Небето ме целуваше. Мисълта беше хубава. Бе нещо, което Данте би си помислил. Почувствах още една капка, а после още една. Целувка. Целувка. И още една целувка. Сетих се за сънищата, които имах напоследък — всичките за целуване. Но никога не знаех кого целувам. Не можех да видя. А после, просто така, се озовахме насред порой. Вдигнах стъклото на прозореца и изведнъж ми стана студено. Ръката ми бе мокра, едното ми рамо — подгизнало.