Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Отворих вратата на пикапа и излязох — усетих влажния нощен въздух. Протегнах ръце към небето. Затворих очи.

Данте стоеше до мен. Можех да почувствам дъха му.

Не знам какво щях да направя, ако ме беше докоснал.

Но той не ме докосна.

— Умирам от глад — каза.

— И аз.

Облякохме се и се прибрахме в града.

— Какво да ядем? — попитах.

— Менудо — каза той.

— Ти обичаш менудо.

— Да.

— Мисля, че това те прави истински мексиканец.

— Истинските мексиканци обичат ли да целуват момчета?

— Не мисля, че харесването на момчета е американско изобретение.

— Може и да си прав.

— Да, може и да съм. — Стрелнах го с поглед. Мразеше да съм прав. — Какво ще кажеш за „Дико’с Такос“?

— Нямат менудо.

— Добре, а какво ще кажеш за „Късметлийското кафене“ на „Аламеда“?

— Татко обожава това заведение.

— И моят.

— Те играят боулинг — казах.

— Играят боулинг. — Смеехме се толкова силно, че се наложи да отбия встрани и да спра.

Когато най-накрая стигнахме до „Късметлийското кафене“, бяхме толкова гладни, че и двамата изядохме по една чиния енчиладас и по две купички менудо.

— Очите ми зачервени ли са?

— Не — казах.

— Хубаво. Предполагам, че можем да се прибираме у дома.

— Да — казах.

— Не мога да повярвам, че направихме това.

— Нито пък аз.

— Обаче беше забавно — каза той.

— Боже — рекох. — Беше фантастично.

Татко ме събуди рано.

— Заминаваме за Тусон — каза.

Седнах в леглото. Втренчих се в него.

— Има кафе.

Легс го последва навън през вратата.

Зачудих се дали ми е сърдит и защо трябваше да ходим в Тусон. Чувствах се малко замаян, все едно ме бяха събудили насред някакъв сън. Нахлузих едни джинси и се запътих към кухнята. Татко ми подаде чаша кафе.

— Ти си единственото ми познато хлапе, което пие кафе.

Опитах се да се включа в разговора за дреболии, да се престоря, че не бях водил онзи въображаем разговор е него. Не че той знаеше какво бях казал. Аз обаче знаех. Знаех също и че възнамерявам да кажа онези неща, въпреки че не го направих.

— Някой ден, татко, хлапетата по цял свят ще пият кафе.

— Пуши ми се — каза той.

С Легс го последвахме в задния двор.

Загледах го как пали цигарата си.

— Как беше боулингът?

Той се усмихна криво:

— Беше донякъде забавно. Никакъв ме няма в боулинга. За щастие, същото важи и за Сам.

— Би трябвало да излизаш повече — казах.

— И ти — отвърна той. Дръпна от цигарата си. — Майка ти се обади късно снощи. Леля ти е получила много сериозен удар. Няма да прескочи трапа.

Спомних си как живях при нея едно лято. Бях малък, а тя бе мила жена. Никога не се беше омъжвала. Не че имаше значение. Тя разбираше от момчета, умееше да се смее и знаеше как да накара едно момче да се почувства така, сякаш е център на Вселената. Беше живяла отделно от останалите роднини по причини, които никой така и не си бе направил труда да ми обясни. Никога не се бях интересувал от това.

— Ари? Слушаш ли?

Кимнах.

— Понякога се отнасяш.

— Не, всъщност не. Просто си мислех. Прекарах едно лято с нея, когато бях малък.

— Да, наистина. Не искаше да се връщаш.

— Не исках ли? Не си спомням.

— Влюби се в нея. — Той се усмихна.

— Може и да съм. Не помня да не съм я обичал. А това е странно.

— Какво му е странното?

— Не изпитвам такива чувства към другите си чичовци и лели.

Той кимна.

— Светът би извадил късмет, ако има повече като нея. С майка ти си пишеха всяка седмица. По едно писмо на седмица в продължение на години. Знаеше ли?

— Не. Това са много писма.

— Тя ги пазеше всичките.

Отпих от кафето си.

— Можеш ли да си уредиш нещата в работата, Ари?

Представих си го в армията. Как поема контрол. Със спокоен и невъзмутим тон.

— Да. Работата ми се състои в печене на хамбургери. Какво могат да направят — да ме уволнят ли? — Легс излая до мен. Беше свикнала със сутрешното си тичане. Погледнах татко: — Какво ще правим с Легс?

— Данте — каза той.

Майка му вдигна телефона:

— Привет — казах. — Обажда се Ари.

— Знам — рече тя. — Рано си станал.

— Да — казах. — Данте стана ли?

— Ти майтапиш ли се, Ари? Той става половин час преди да дойде време да върви на работа. Отказва да стане дори минута по-рано.

Двамата се засмяхме.

— Е — казах, — в известен смисъл имам нужда от услуга.

— Добре — каза тя.

— Леля ми получи удар. Мама ѝ е на гости в момента. С татко заминаваме колкото можем по-скоро. Но не знаех на кого да оставя Легс и си мислех, че може би… — Тя не ме остави да си довърша изречението.