Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Досетих се кои са, преди да ми каже.

— Джина и Сузи — рекох.

— Аха. Свестни са. Пък и хубави. Ходят на училище с теб.

— Да, свестни са и са хубави. А и нахакани.

— Погледнаха табелката с името ми. А после се спогледаха. Едната от тях ме попита дали те познавам. Помислих си, че е странно да ми задават такъв въпрос.

— Какво им отговори?

— Казах им да . И че си най-добрият ми приятел.

— Каза им това?

— Ти си ми най-добрият приятел.

— Питаха ли те нещо друго?

— Да, дали знам нещо за някаква катастрофа и за това, че си си счупил краката.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам!

— Какво?

— Каза ли им?

— Разбира се.

— Каза им?

— Защо се ядосваш?

— Разказа им за станалото?

— Разбира се, че им разказах.

— Има правило, Данте.

— Сърдиш ли ми се?

— Правилото гласи, че не бива никога да говорим за катастрофата.

— Грешно. Правилото гласи, че не бива да говорим за катастрофата помежду си. То не важи за никой друг.

Зад мен се образуваше опашка.

— Трябва да се връщам на работа — каза Данте.

По-късно същия следобед Данте ми се обади в работата.

— Защо се сърдиш?

— Просто не искам другите хора да знаят.

— Не те разбирам, Ари. — Той затвори телефона.

Знаех си, че ще последва това. Джина и Сузи цъфнаха във „Въглищаря“ тъкмо когато приключвах работа.

— Казал си ни истината — рече Джина.

— Е, и какво? — попитах.

— „Е, и какво?“ ли? Спасил си живота на Данте.

— Да не говорим за това, Джина.

— Разстроен си, Ари.

— Не обичам да говоря за това.

— Защо не, Ари? Ти си герой. — В гласа на Сузи Бърд имаше една такава особена нотка.

— И как така — рече Джина, — ние не знаем нищо за най-добрия ти приятел?

— Да, как така?

Погледнах и двете.

— Толкова е сладък. И аз бих се хвърлила пред движеща се кола заради него.

— Млъквай, Джина — рекох.

— Защо го пазиш в тайна?

— Не е тайна. Просто учи в „Катедрал“.

На лицето на Сузи се появи онова замечтано изражение.

— Момчетата от „Катедрал“ са толкова сладки.

— Момчетата от „Катедрал“ са скапаняци — казах.

— Та кога ще можем да го опознаем?

— Никога.

— О, значи го искаш само за себе си.

— Стига, Джина, наистина ме вбесяваш.

— Много си докачлив за някои неща, знаеш ли, Ари?

— Върви по дяволите, Джина.

— Наистина не искаш да го познаваме, нали?

— Всъщност не ми пука. Знаете къде работи. Вървете да му досаждате. Така може би ще ме оставите на мира.

— Не разбирам защо си толкова разстроен.

— Защо каза на Джина и Сузи за цялото нещо?

— Какво ти става, Ари?

— Разбрахме се да не говорим за това.

— Не те разбирам.

— И аз не се разбирам.

Станах от стъпалата на предната веранда, където седяхме.

— Трябва да вървя. — Загледах се през улицата. Спомних си как Данте тичаше след две момчета, които стреляха по птица.

Отворих вратата на пикапа и влязох вътре. Затръшнах вратата. Данте стоеше пред мен.

— Иска ти се да не ми беше спасявал живота? Това ли е? Иска ти се да съм мъртъв?

— Разбира се, че не — прошепнах.

Той просто стоеше там и ме гледаше.

Не погледнах назад. Запалих пикапа.

— Ти си най-непроницаемият тип във Вселената.

— Да — отвърнах. — Предполагам, че съм.

С татко вечеряхме заедно. И двамата мълчахме. Редувахме се да подхвърляме храна на Легс.

— Мама нямаше да одобри това.

— Не, нямаше.

Усмихнахме се неловко един на друг.

— Отивам на боулинг. Искаш ли да дойдеш?

— На боулинг?

— Да. Аз и Сам, двамата ще ходим на боулинг.

— Отиваш да играеш боулинг с бащата на Данте?

— Да. Той ме покани. Помислих си, че би било хубаво да изляза. Искате ли да дойдете с Данте?

— Не знам — казах.

— Скарахте ли се?

— Не.

Звъннах на Данте.

— Бащите ни отиват на боулинг довечера.

— Знам.

— Татко искаше да знае дали искаме да отидем.

— Кажи му, че не — рече Данте.

— Добре.

— Имам по-добра идея.

Господин Кинтана взе татко, за да отидат на боулинг. Странно, не знаех, че татко играе боулинг.

— Вечерно излизане по момчешки — каза господин Кинтана.

— Не карайте, ако сте пили — казах.

— Общуването с Данте ти влияе — рече той. — Какво стана с онзи почтителен младеж?

— Още си е тук — казах. — Нали не ви наричам Сам?

Татко ме стрелна с поглед.

— Чао — казах.

Проследих ги как потеглят. Погледнах Легс.

— Да вървим.

Тя скочи в пикапа и подкарахме към къщата на Данте. Той седеше на предната веранда и говореше с майка си. Помахах. С Легс изскочихме от пикапа. Качих се по стълбите, наведох се и целунах госпожа Кинтана. Последния път, когато я бях видял, бях казал привет и се бях ръкувал с нея. Бях се почувствал глупаво. „Една целувка по бузата ще свърши работа, Ари“, бе казала тя. Така че това бе новият ни поздрав.