Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Онази вечер данте, аз и Легс подкарахме към пустинята. Към любимото ми място. Тъкмо се бе здрачило и звездите се показваха… оттам, откъдето се криеха през деня.

— Следващия път ще донесем телескопа ми.

— Добра идея — казах.

Легнахме в каросерията на пикапа и се взряхме в току-що настъпилата нощ. Легс изследваше пустинята и се наложи да я повикам обратно. Тя скочи в пикапа и се намести между мен и Данте.

— Обичам Легс — каза Данте.

— И тя те обича.

Той посочи небето.

— Виждаш ли Голямата мечка?

— Не.

— Ето там.

Огледах небето.

— Да, виждам я.

— Удивителна е.

— Да, удивителна е.

Мълчахме. Просто си лежахме там.

— Ари?

— Да?

— Познай какво?

— Какво?

— Майка ми е бременна.

— Какво?

— Мама ще има бебе. Можеш ли да повярваш?

— Стига, бе!

— В Чикаго бе студено и родителите ми измислиха начин да се топлят. — Това наистина ме разсмя.

— Мислиш ли, че родителите някога надрастват секса?

— Не знам. Това май не е нещо, което се надраства, нали? Но какво знам аз, тепърва навлизам в тази територия.

— И аз.

Отново се умълчахме.

— Леле, Данте — прошепнах. — Ще ставаш голям брат.

— Да, много голям брат. — Хвърли поглед към мен. — Това кара ли те да си спомняш за — как се казваше брат ти?

— Бернардо.

— Това подсеща ли те за него?

— Всичко ме подсеща за него. Понякога, когато пътувам в пикапа, си мисля за него и се питам дали е харесвал пикапи. Чудя се какъв е и ми се ще да го познавах, просто не мога да се освободя от тази мисъл. Не е като да съм го познавал истински. Защо ми е толкова важно?

— Ако е важно, значи е важно.

Не казах нищо.

— Въртиш ли очи?

— Да.

— Мисля, че би трябвало да говориш откровено с родителите си. Да ги заставиш да ти кажат и да се държат като възрастни хора.

— Не можеш да накараш някого да се държи като голям човек. Особено един голям човек. — Това разсмя Данте. Започнахме да се смеем толкова силно, че Легс почна да лае по нас.

— Знаеш ли — каза Данте, — трябва да последвам собствения си съвет. — Той направи пауза. — От цялата си душа се надявам майка ми да роди момче. И дано той да харесва момичета. Защото в противен случай ще го убия.

Това също ни разсмя, а Легс отново започна да лае.

Когато най-сетне се укротихме, чух гласа на Данте — стори ми се толкова тих в пустинната нощ.

— Трябва да им кажа, Ари.

— Защо?

— Защото съм длъжен.

— Но какво ще се случи, ако се влюбиш в момиче?

— Това няма да се случи, Ари.

— Те винаги ще те обичат, Данте.

Той не отвърна. А после се разплака. Оставих го да плаче. Нищо не можех да направя, освен да изслушам болката му. Едва понасях това, но го слушах…

— Данте — прошепнах. — Не усещаш ли колко много те обичат?

— Ще ги разочаровам. Точно както разочаровах теб.

— Не си ме разочаровал, Данте.

— Казваш го само защото плача.

— Не, Данте. — Станах от мястото, където лежах, и седнах на ръба на отворената задна врата на пикапа. Той седна и се взряхме един в друг. — Не плачи, Данте. Не съм разочарован.

По обратния път към града се отбихме в една крайпътна закусвалня за хамбургери и си взехме коренова бира.

— Та какво ще правиш това лято? — попитах.

— Ще тренирам с плувния отбор на „Катедрал“, ще поработя по някои картини и ще си намеря работа.

— Сериозно? Ще се хванеш на работа?

— Боже, звучиш като татко.

— Е, защо искаш да работиш?

— За да науча нещо за живота.

— Живот — казах. — Работа. Дивотии. Екотон.

— Екотон ли?

Една вечер с Данте се мотаехме в стаята му. Беше завършил курс по рисуване върху платно. Работеше по голяма маслена картина върху статив. Бе покрита.

— Може ли да я видя?

— Не.

— А когато я завършиш?

— Да. Когато я завърша.

— Добре — съгласих се.

Той лежеше на леглото си, а аз седях на стола му.

— Да си чел хубава поезия напоследък? — попитах.

— Не, всъщност не. — Стори ми се малко разсеян.

— Къде си, Данте?

— Тук — каза той. Седна на леглото си. — Мислех си за онова с целуването — каза.

— О — изненадах се аз.

— Чудя се откъде човек знае, че не обича да целува момчета, ако никога не го е правил?

— Човек просто знае, Данте.

— Е, ти някога целувал ли си?

— Знаещ че не съм. Ами ти?

— Не.

— Може би всъщност не обичаш да целуваш момчета, а само така си мислиш.

— Може би трябва да направим експеримент.

— Знам какво се готвиш да кажеш. Отговорът е не.