Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Нещо такова.

— Получавам ли отличен по „101 урока как да бъдеш добър син“?

— Не ми се сърди, Ари.

— Не съм сърдит.

— Разбира се, че си.

— Такава си даскалица.

— Виж, Ари, не е моя вината, че си почти на седемнайсет.

— И на двайсет и пет да стана, ти пак ще си даскалица.

— Е, това беше подло.

— Съжалявам.

Тя ме гледаше изпитателно.

— Наистина, мамо. Съжалявам.

— Винаги започваме всяко лято със спор, нали?

— Това е традиция — казах. — Излизам да тичам.

Докато се обръщах, тя ме хвана за ръката.

— Ари, и аз съжалявам.

— Всичко е наред, мамо.

— Познавам те, Ари — каза тя.

Искаше ми се да ѝ кажа същото, което исках да заявя на Джина Наваро. Никой не ме познава.

После тя направи онова, което усетих, че ще направи — разреса косата ми с пръсти.

— Не си длъжен да работиш, ако не искаш. Баща ти и аз с радост ще ти даваме пари.

Знаех, че е искрена.

Но не това исках. Не знаех какво искам.

— Въпросът не е в парите, мамо.

За момент тя не каза нищо.

— Просто направи това лято хубаво, Ари.

Начинът, по който го изрече. Начинът, по който ме гледаше. Понякога в гласа ѝ имаше толкова много обич, че просто не можех да я понеса.

— Добре, мамо — казах. — Може би ще се влюбя.

— Защо не? — рече тя.

Понякога родителите обичаха синовете си толкова много, че превръщаха живота им в романс. Мислеха, че младостта може да ни помогне да преодолеем всичко. Може би майките и татковците забравяха този едничък дребен факт: да бъдеш на прага на седемнайсетте, може да бъде сурово, болезнено и объркващо. Да бъдеш на прага на седемнайсетте, може да е наистина кофти.

Не беше точно случайност, че с Легс приличахме край къщата на Данте. Знаех, че ще си дойде, но не знаех кога. Беше изпратил пощенска картичка в деня, когато тръгваше от Чикаго. Днес подкарваме обратно през Вашингтон, окръг Колумбия. Татко иска да провери нещо в библиотеката на Конгреса. Доскоро. С обич, Данте.

Когато стигнах в парка, махнах каишката на Легс, въпреки че не биваше. Обичах да я гледам как тича наоколо. Бях влюбен в невинността на кучетата, в чистотата на привързаността им. Не знаеха достатъчно, за да крият чувствата си. Съществуваха. Едно куче си бе куче. Имаше такава семпла елегантност в това да си куче, че им завиждах. Повиках я обратно, сложих ѝ каишката и отново започнах да тичам.

— Ари!

Спрях и се обърнах. И той беше там: Данте Кинтана, застанал на верандата си, махайки ми с онази своя открита и искрена усмивка — същата, която бе изписана на лицето му, когато ме попита дали искам да се науча да плувам.

Помахах в отговор и тръгнах към къщата му. Стояхме там и се гледахме в продължение на минута. Беше странно, че мълчахме. А после той просто скочи от верандата и ме прегърна.

— Ари! Я се виж само! Дълга коса! Приличаш на Че Гевара без мустаците.

— Хубаво — казах.

Легс излая към него.

— Трябва да я погалиш — казах. — Мрази да не ѝ обръщат внимание. Данте се смъкна на колене и я помилва. После я целуна. Легс го близна по лицето. Трудно бе да се каже кой от двамата се държеше помило.

— Легс, Легс, толкова се радвам, че се срещаме. — Изглеждаше толкова щастлив и се зачудих на тази негова способност да изпитва щастие. Откъде идваше тя? Носех ли и аз същото това щастие в себе си? Дали просто се страхувах от него?

— Откъде се сдоби с тези мускули, Ари?

Погледнах го: той и невъздържаните му въпроси.

— Старите тежести на татко в мазето — казах. А после осъзнах, че сега той е по-висок от мен. — Как порасна толкова много? — попитах.

— Сигурно е от студа — каза той. — Метър и седемдесет и осем. Висок съм точно колкото татко. — Огледа ме изпитателно. — Ти си по-нисък — обаче косата ти те прави да изглеждаш по-висок.

Това ме разсмя, макар че не знаех защо. Той ме прегърна отново и прошепна:

— Толкова много ми липсваше, Ари Мендоса.

Типично за мен, не знаех какво да кажа, така че замълчах.

— Ще бъдем ли приятели?

— Не се прави на луд, Данте. Ние сме приятели.

— Ще бъдем ли приятели винаги?

— Винаги.

— Никога няма да те лъжа за нищо — каза той.

— Аз може да те излъжа — казах. А после се засмяхме. И си помислих: Може би това ще бъде лятото на смеха. Може би това ще бъде лятото.

— Ела да поздравиш мама и татко — каза той. — Искат да те видят.

— Може ли те да излязат? С Легс съм.

— Легс може да влезе.

— Не мисля, че майка ти ще одобри това.

— Щом кучето е твое, може да влезе. Довери ми се. — Той снижи гласа си до шепот. — Мама никога няма да забрави онзи инцидент в дъжда.