Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Прекрасен пикап, Ари.

Не бях очаквал това от госпожа Кинтана. Данте вече бе насочил вниманието си обратно към Легс, която го ближеше по лицето. Не знам какво ме прихвана, но подхвърлих ключовете си на господин Кинтана.

— Можете да изведете приятелката си за едно кръгче, ако искате — казах.

В усмивката му нямаше колебание. Усещах, че госпожа Кинтана се опитва да потисне момичето, което още живееше вътре в нея. Но дори без усмивката на съпруга ѝ онова, което тя таеше в себе си, ми се стори далеч по-дълбоко. Сякаш започвах да разбирам майката на Данте. Знаех, че това е важно. Запитах се защо.

Харесваше ми да ги гледам: тримата, събрани около пикапа ми. Исках времето да спре, защото всичко изглеждаше толкова просто. Данте и Легс, влюбващи се един в друг, майката и бащата на Данте, спомнящи си младостта, докато разглеждаха пикапа ми, и аз, гордият собственик. Притежавах нещо ценно — та дори то да бе просто един пикап, който будеше сладка носталгия у хората. Сякаш очите ми бяха фотоапарат, който заснема този момент. Щях да запазя тази снимка завинаги.

С Данте седяхме на стъпалата и гледахме как баща му пали двигателя на пикапа ми, а майка му се сгушва в него като момиче на първа среща.

— Купи ѝ млечен шейк! — извика Данте. — На момичетата им харесва, когато им купуваш нещо!

Видяхме ги как се смеят, докато потегляха.

— Родителите ти — казах, — понякога са като деца.

— Щастливи са — каза той. — А твоите родители? Щастливи ли са?

— Мама и татко… те изобщо не приличат на вашите. Но мама обожава татко. Зная това. И мисля, че и тате обожава мама. Просто не го показва демонстративно.

— Демонстративно. Това не е дума, типична за Ари.

— Вземаш ме на подбив. Обогатих си речника. — Сръчках го. — Готвя се за колежа.

— По колко нови думи на ден?

— Знаеш ли, доста. Повече харесвам старите думи. Те са като старите приятели.

Данте ме сръчка в отговор.

— Демонстративно. Тази дума ще бъде ли някога стар приятел?

— Може би не.

— Ти си като баща си, нали?

— Да, предполагам, че съм.

— Мама също се бори с това, знаеш ли? Не ѝ е в природата да показва чувствата си. Затова се е омъжила за татко. Така мисля. Той успява да измъкне от нея всички чувства, които тя притежава.

— Тогава значи си пасват добре.

— Да, така е. Странното е, че понякога си мисля, че мама обича татко повече, отколкото той нея. Това звучи ли смислено?

— Да, предполагам. Може би. Любовта състезание ли е?

— Какво значи това?

— Може би всеки обича по различен начин. Това е всичко, което има значение.

— Даваш си сметка, че изричаш на глас това, нали? Искам да кажа, наистина говориш.

— Говоря, Данте. Не се дръж като идиот.

— Понякога говориш. Друг път избягваш да го правиш.

— Правя най-доброто, на което съм способен.

— Знам. Ще си имаме ли правила, Ари?

— Правила ли?

— Знаеш за какво говоря.

— Да, май знам.

— И така, какви са правилата?

— Не целувам момчета.

— Добре, значи първото правило е: никакви опити да целуна Ари.

— Да, това е.

— И аз имам едно правило за теб.

— Да, така е честно.

— Никакво бягане от Данте.

— Какво значи това?

— Мисля, че знаеш. Един ден някой ще дойде при теб и ще те пита: „Защо се мотаеш с този педал?“. Ако не можеш да останеш до мен като приятел, Ари, ако не можеш да направиш това, тогава може би е по-добре просто да… нали разбираш… това ще ме убие. Ще бъда съкрушен, ако ти…

— Тогава е въпрос на лоялност.

— Да.

Засмях се.

— На мен ми се налага да спазвам по-трудно правило.

Той също се засмя.

Докосна ме по рамото, после се усмихна.

— Глупости, Ари. Трябва да спазваш по-трудно правило? Бизонски фъшкии. Койотски фъшкии. От теб се изисква просто да бъдеш верен на най-гениалния тип, когото си срещал — което е все едно да вървиш бос из парка. Аз, от друга страна, трябва да се въздържа да не целуна най-страхотното момче във Вселената — което е все едно да ходя бос по горещи въглени.

— Виждам, че още си падаш по ходенето бос.

— Винаги ще мразя обувките.

— Ще играем онази игра — казах. — Онази игра, която измисли: да разкажеш играта на кецовете си.

— Беше забавно, нали?

Как го каза… Все едно бе наясно, че няма да играем тази игра никога повече. Вече бяхме твърде големи, бяхме изгубили нещо: и двамата го знаехме.

Дълго време мълчахме.

Просто си седяхме там — на предните стъпала на къщата му. И чакахме. Хвърлих поглед през рамо и видях как Легс отпуска глава на скута на Данте.