Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Това е ужасно стара история.

— Мама има слонска памет.

Не се наложи обаче да проверяваме какво мисли майката на Данте за влизането на кучета в къщата, защото тъкмо тогава господин Кинтана се показа на входната врата и викна на жена си:

— Познай кой е тук, Соледад!

Хвърлиха се върху мен и взеха да ме прегръщат и да говорят разни мили неща, а на мен ми идеше да заплача. Защото тяхната привързаност бе толкова истинска, че имах чувството, че не я заслужавам. Може би прегръщаха човека, който бе спасил живота на сина им. А аз исках да ме прегръщат заради мен самия. Но се бях научил да крия онова, което чувствам. Не, не е вярно. Не ставаше дума за научаване. Бях роден научен да тая усещанията си.

Те бяха толкова щастливи да ме видят Впрочем аз също.

Помня как казах на господин Кинтана, че работя във „Въглищаря“. Той се ухили на Данте:

— Работа, Данте, ето за какво да мислиш.

— Ще си намеря работа, тате. Наистина ще си намеря.

Госпожа Кинтана изглеждаше различно. Не знам, сякаш държеше слънцето в себе си. Никога не бях виждал по-красива жена. Изглеждаше по-млада от последния път, когато я видях. По-млада, не по-стара. Не че беше стара. Беше родила Данте на двайсет години. Значи бе на трийсет и осем, там някъде. Но на утринната светлина изглеждаше по-млада. Може би това бе причината — утринната светлина.

Чух гласа на Данте, докато слушах как родителите му говорят за годината, която бяха прекарали в Чикаго.

— Кога ще ме повозиш в пикапа?

— Какво ще кажеш след работа? — предложих. — Свършвам в седем и трийсет.

— Трябва да ме научиш да карам, Ари.

Видях изражението на майка му.

— Не се ли предполага, че това е работа на татковците? — попитах.

— Татко е най-лошият шофьор във Вселената — отвърна той.

— Не е вярно — възрази господин Кинтана. — Само най-лошият шофьор в Ел Пасо. Той бе единственият сред всичките ми познати мъже, който си признаваше, че е лош шофьор. Преди да си тръгна, майката на Данте успя да ме дръпне настрана.

— Знам, че рано или късно ще дадеш на Данте да кара пикапа ти.

— Няма — казах.

— Данте е много убедителен. Просто ми обещай, че ще внимавате.

— Обещавам. — Усмихнах ѝ се. Нещо у нея ме накара да се почувствам напълно уверен и спокоен. Не бяха много хората, в близост до които се чувствах така. — Виждам, че ще трябва да се справя с две майки това лято.

— Ти си част от това семейство — каза тя. — Няма смисъл да се съпротивляваш.

— Сигурен съм, че някой ден ще ви разочаровам, госпожо Кинтана.

— Не — каза тя. И въпреки че гласът ѝ можеше да бъде много твърд, точно в този момент бе почти толкова мил, колкото този на мама. — Толкова си суров към себе си, Ари.

Свих рамене.

— Може би просто съм си такъв.

Тя ми се усмихна.

— Данте не е единственият, на когото му бе мъчно за теб. Най-прекрасното нещо, което някой възрастен, с изключение на мама или татко, ми бе казвал някога! Разбрах, че у мен има нещо, което госпожа Кинтана вижда и обича. И макар да чувствах, че това е прекрасно, го усещах и като бреме. Не че тя искаше да ми стовари това бреме. Но любовта винаги бе нещо тежко за мен — нещо, което трябваше да нося.

С Легс отидохме да вземем Данте около осем часа. Още имаше слънце, но се спускаше бързо зад хоризонта и бе горещо. Натиснах клаксона и Данте застана на вратата.

— Това ли е пикапът ти? Невероятен е! Прекрасен е, Ари!

Да, на лицето ми сигурно се е изписала глупава усмивка. Човек, който обича пикапа си, има нужда другите хора да се възхищават на возилото му. Да, нуждае се от това. Това е истината. Не знам защо, но така са собствениците на пикапи.

Той извика назад към къщата:

— Мамо! Татко! Елате да видите пикапа на Ари!

Изтича надолу по стълбите като дете. Винаги толкова невъздържан. Легс и аз изскочихме от пикапа и загледах как Данте обикаля около пикапа и му се възхищава.

— Нито драскотина — отбеляза.

— Защото не ходя с него на училище.

Данте се усмихна.

— Истински хромирани тасове — каза. — Ти си истински мексиканец, Ари.

Това ме разсмя.

— Ти също, смотаняк такъв.

— Не, аз никога няма да съм истински мексиканец.

Защо това бе толкова важно за него? Всъщност то имаше значение и за мен. Той се канеше да каже нещо, но забеляза родителите си да слизат по предните стъпала на къщата.

— Страхотен пикап, Ари! На това се казва класика. — Господин Кинтана реагира точно като Данте с онзи не сдържан ентусиазъм.

Госпожа Кинтана само се усмихна. Двамата обиколиха пикапа и го огледаха, усмихвайки се, сякаш се бяха натъкнали на стар приятел.