Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Ти си ми най-добрият приятел, нали?

— Да. В този момент обаче наистина съжалявам за това.

— Дай само да опитаме.

— Не.

— На никого няма да кажа. Хайде де.

— Не.

— Виж, това е само една целувка. И тогава и двамата ще знаем.

— Ние всъщност вече знаем.

— Няма да сме сигурни, докато не го направим наистина.

— Не.

— Ари, моля те.

— Данте.

— Стани.

Не знам защо, но го направих. Изправих се.

А после той застана пред мен.

— Затвори си очите — каза.

Затворих ги.

И той ме целуна. А аз отвърнах на целувката му.

А после той започна да ме целува истински. И аз се отдръпнах.

— Е? — каза той.

— Не ми подейства — казах.

— Нищо?

— Нищичко.

— Добре. При мен определено се получи.

— Да. Мисля, че разбирам това, Данте.

— Е, значи приключихме с това, нали?

— Да.

— Сърдиш ли ми се?

— Малко.

Той отново седна на леглото си. Изглеждаше тъжен. Не ми харесваше да го виждам така.

— Повече се сърдя на себе си — казах. — Вечно те оставям да ме придумаш за разни неща. Не си виновен ти.

— Да — прошепна той.

— Не плачи.

— Добре — каза той.

— Плачеш.

— Не плача.

— Добре.

— Добре.

Не се обадих на Данте няколко дни.

Той също не ми звънна.

Усещах, че се цупи. Беше му криво — на мен също. Така че, след като минаха няколко дни, му се обадих.

— Искаш ли да излезем да тичаме сутринта? — предложих.

— В колко часа? — попита той.

— Шест и трийсет.

— Добре — съгласи се той.

За човек, който не е бегач, наистина тичаше добре. Бягах много по-бавно, когато Данте бе е мен, но това ме устройваше. Поговорихме малко и се смяхме. А след това играхме на фрисби с Легс в парка и ни беше добре. А аз имах нужда всичко да е наред — той също. И затова се разбирахме.

— Благодаря, че звънна — каза той. — Мислех, че няма да се обадиш повече.

За известно време животът ми се струваше нормален. Не че исках лятото ми да е нормално. Но това ме устройваше. Можех да се задоволя с нормалното. Излизах да тичам сутрин и тренирах. Ходех на работа.

Понякога Данте ми се обаждаше и си говорехме. Не за нещо определено. Той работеше по една картина и се бе хванал на работа в дрогерията в Кърн Плейс. Казваше, че му харесва да работи там, защото когато приключвал, можел да ходи в университета и да прекарва известно време в библиотеката. Да бъде син на професор, си имало предимства. Каза също:

— Няма да повярваш кой си купува кондоми.

Не знам дали го каза, за да ме разсмее. Но проработи.

— А мама ме учи да шофирам — каза той. — Главно се караме.

— Ще ти давам да караш пикапа — казах.

— Кошмарът на майка ми — рече той.

Пак се засмяхме. И това беше хубаво. Без смеха на Данте лятото нямаше да е хубаво. Говорехме си много по телефона, но не се виждахме често през тези първи седмици на лятото.

И двамата бяхме заети.

Бяхме заети главно с това да се избягваме. Макар да не мислехме, че онази целувка е нещо значимо, се бе оказало обратното. Отне известно време, докато призракът ѝ изчезне.

Една сутрин, когато се върнах от бягане, мама я нямаше. Бе оставила бележка, в която ми съобщаваше, че ще прекара деня в реорганизиране на хранителната банка. „Кога ще започнеш съботната си следобедна смяна? Обеща.“

Не знам защо, но реших да се обадя на Данте.

— Майка ми ме записа да работя като доброволец в хранителната банка в съботните следобеди. Искаш ли да помагаш заедно с мен?

— Разбира се. Какво трябва да правим?

— Мама ще ни обучи — казах.

Радвах се, че попитах. Той ми липсваше — повече сега, когато се бе върнал, отколкото когато го нямаше.

Нямах представа защо.

Взех си душ и погледнах часовника. Имах време за губене. Хванах се, че отварям чекмеджето в спалнята и че държа плика с надпис „Бернардо“. Исках да го отворя. Може би, ако го разкъсах, щях да разкъсам и разтворя и живота си.

Но просто не можех. Хвърлих го обратно в чекмеджето.

Цял ден мислих за брат си. Дори не помнех как изглежда. На работа постоянно се дънех с поръчките. Управителят ми каза да внимавам.

— Не ти плащам заради хубостта ти.

Дойде ми наум една ругатня. Но не я изрекох.

След работа минах с пикапа покрай къщата на Данте.

— Искаш ли да се напием? — предложих.

Той се вгледа внимателно в мен.

— Разбира се. — Не ме попита какво не е наред.

Върнах се у дома и си взех душ, отмивайки от кожата си мириса на пържени картофи и лучени кръгчета. Татко четеше. Къщата ми се стори тиха.