Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Къде е мама?

— Тя и сестрите ти са в Тусон на гости на леля ти Офелия.

— О, вярно. Забравих.

— Само ти и аз сме.

Кимнах.

— Звучи забавно. — Не възнамерявах да съм саркастичен. Досетих се, че ме гледа изпитателно.

— Станало ли е нещо, Ари?

— Не. Излизам. С Данте ще се повозим.

Той кимна. Продължаваше да ме гледа.

— Струваш ми се различен, Ари.

— Различен по какъв начин?

— Гневен.

Ето какво щях да кажа, ако бях по-смел: Гневен ли? За какво да се гневя? Знаеш ли нещо, татко? Всъщност не ми пука, че не можеш да ми разкажеш за Виетнам. Макар да знам, че войната те е обсебила, не ми пука, щом не искаш да говориш за това. Пука ми обаче, че не искаш да говориш за брат ми. Дяволите да го вземат, татко, непоносимо ми е да живея с цялото това мълчание.

Представих си отговора му: Цялото това мълчание ме спаси, Ари. Нима не знаеш това? А каква е тази твоя мания по брат ти?

Представих си довода си: Мания ли, татко? Знаеш ли какво научих от теб и мама? Научих се да не говоря. Научих се как да държа всичко, което чувствам, погребано дълбоко в мен. И ви мразя за това.

— Ари?

Усетих, че ще се разплача, а знаех, че татко вижда това. Не исках да му позволя да види цялата тъга вътре в мен.

Той протегна ръка към мен.

— Ари…

— Не ме докосвай, татко. Просто не ме докосвай.

Не помня да съм шофирал до дома на Данте. Сещам се само как седях в пикапа си, паркиран пред къщата му.

Родителите му седяха на предните стъпала. Помахаха ми. Аз помахах в отговор. А после те се озоваха до мен. И чух гласа на господин Кинтана:

— Ари, ти плачеш.

— Да, случва се понякога — отвърнах.

— По-добре ела вътре — каза госпожа Кинтана.

— Не.

Данте се появи и ми се усмихна. После се усмихна и на родителите си.

— Да тръгваме — каза.

Техните не попитаха нищо.

Просто карах. Можех да шофирам вечно. Не знам как, но успях да намеря своето местенце в пустинята. Сякаш имах в себе си скрит компас. Една от тайните на Вселената: инстинктите ни понякога са по-силни от умовете ни. Когато спрях пикапа, излязох, затръшвайки вратата.

— Мамка му! Забравих бирата.

— Не ни трябва бира — прошепна Данте.

— Напротив! Трябва ни шибаната бира, Данте! — Крещях, без да знам защо. Крясъците се превърнаха в ридания. Рухнах в прегръдките на Данте и заплаках.

Той ме прегръщаше, без да каже и дума.

Още една тайна на Вселената: понякога болката е като буря, която връхлита изневиделица. И най-ясната лятна утрин може да завърши в порой и с гръм и мълнии.

Беше странно мама да не е наоколо.

Не бях свикнал да правя кафето.

Татко остави бележка: Добре ли си?

Да, тате.

Зарадвах се, че Легс наруши тишината на къщата, когато започна да лае. Нейният начин да ми каже, че е време да излезем да тичаме.

С Легс бягахме по-бързо тази сутрин. Опитвах се да не мисля за нищо, докато тичах, но не се получаваше. Мислех си за татко, за брат ми и за Данте. Вечно мислех за Данте, вечно се опитвах да го разгадая, вечно се питах как така бяхме приятели, и защо това бе толкова важно. За двама ни. Мразех да мисля за неща и хора — особено когато бяха мистерии, които не можех да разгадая. Смених темата в ума си и се замислих за леля Офелия в Тусон. Питах се защо така и не ѝ отидох на гости. Не че не я обичах. Тя живееше сама и можех да направя усилие. Но не го направих. Наистина ѝ се обаждах понякога. Беше странно, но можех да говоря с нея. Винаги ме караше да се чувствам обичан. Как ли го правеше?

Когато се подсушавах след душа, погледнах голото си тяло в огледалото. Изучавах го. Понякога ми се струваше странно, че човек има тяло. Странно. Спомних си какво ми сподели веднъж леля: „Тялото е нещо прекрасно“. Никой възрастен не ми бе казвал това. Чудех се дали някога щях да почувствам, че тялото ми е прекрасно. Леля Офелия бе разрешила някои от многото загадки на Вселената. Аз се чувствах така, сякаш не бях разгадал нито една.

Не бях разгадал дори мистерията на собственото си тяло.

Точно преди да отида на работа, се отбих в дрогерията, където работеше Данте. Май просто исках да се уверя, че той наистина има работа. Когато влязох, той бе зад тезгяха и подреждаше цигари на един рафт.

— С обувки ли си? — попитах.

Той се усмихна. Загледах се в табелката с името му. Данте К.

— Тъкмо си мислех за теб — каза той.

— Така ли?

— Едни момичета се отбиха преди малко.

— Момичета ли?

— Познаваха те. Заприказвахме се.