Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

В понеделник я потърсих в училище, но така и не можах да я намеря. Запознах Джина и Сузи със случая. Биваше ги за детективи. Джина се върна и съобщи:

— Илеана е напуснала училище.

— Защо?

— Просто го е направила, Ари.

— Може ли да направи това? Не е ли незаконно или нещо от този род?

— Тя е в горния курс, Ари. На осемнайсет е. Възрастна е. Може да прави каквото иска.

— Тя не знае какво иска.

Открих адреса ѝ. Номерът на баща ѝ бе в указателя. Отидох до тях и почуках на вратата ѝ. Излезе брат ѝ.

— Да? — Той просто ме гледаше.

— Търся Илеана.

— За какво ти трябва?

— Тя ми е приятелка. От училище.

— Приятелка? — Той кимаше постоянно. — Виж, тя се омъжи.

— Какво?

— Наду корема. И се омъжи за оня тип.

Не знаех какво да отвърна. Затова не казах абсолютно нищо.

Онази вечер останах да седя в пикапа си с Легс. Струваше ми се, че приемам това целуване твърде сериозно. Обещах си, че ще стана най-небрежният целуван на света.

Целуването не означаваше нищо. По дяволите, нищичко.

Драги Ари,

Седем на едно. Това е съотношението в броя на Писма от Данте и Писма от Ари. Просто за сведение. Когато се върна това лято, ще те заведа да плуваме и ще те удавя. Почти ще те удавя. После ще ти направя дишане уста в уста и ще те свестя. Как ти звучи? На мен ми звучи добре. Изкарвам ли ти вече акъла?

Та за тая работа с целуването. Това момиче, с което експериментирам. Имам предвид, с целувките. Тя се целува добре. Научи ме на много по тая част. Накрая обаче ми каза: „Данте, мисля, че когато ме целуваш, всъщност целуваш някой друг“.

„Да“, отвърнах. „Предполагам.“

„Друго момиче ли целуваш? Или целуваш момче?“

Доста интересен и дързък въпрос.

„Момче“, казах.

„Някой, когото познавам?“, попита тя.

„Не“, отвърнах. „Май просто си измислям някакво момче.“

„Някакво случайно момче?“

„Да, привлекателно момче.“

„Е, да“, каза тя. „Привлекателно като теб ли?“

Свих рамене. Мило е, дето тя ме мислеше за привлекателен. Сега сме приятели. И е хубаво, защото вече нямам чувството, че я подвеждам. А и във всеки случай тя ми призна, че единствената причина, поради която обичала да ме целува на всичките онези купони, била, защото се опитвала да предизвика ревността на онзи тип, когото много харесва. Това ме разсмя. Тя каза, че не действало. „Той сигурно би предпочел да целува теб, а не мен“, каза тя. „Ха-ха“, засмях се аз. Не знаех за кого говореше, но да ти кажа правичката, Ари, макар да е наистина готино да се мотая с разни привилегировани чикагски хлапета, които могат да си позволят сума ти бира и марихуана, всъщност изобщо не ги мисля за толкова интересни. Поне не и за мен.

Искам да се върна у дома.

Това казах на мама и татко. „Може ли да си вървим вече? Приключихме ли тук?“ Разбира се, татко, който може да се прави на голям отворко, ме погледна право в очите и каза: „Мислех, че мразиш Ел Пасо? Не каза ли тъкмо това, когато ти съобщих, че се местим в Ел Пасо? Каза: «Просто ме застреляй, татко»“.

Знам какво целеше. Искаше да кажа, че съм сбъркал. Е, в отговор аз го погледнах право в очите и рекох: „Сбърках, тате. Сега доволен ли си?“.

На лицето му се появи онази усмивка:

„Доволен за какво, Данте?“

„Доволен, че сгреших?“

Той ме целуна по бузата и рече: „Да, доволен съм, Данте“.

Въпросът е там, че обичам татко. И мама. И все се питам какво ще кажат, когато им съобщя, че някой ден искам да сключа брак с момче. Чудя се как ли ще мине този разговор? Аз съм единственият син. Какво ще стане стая работа с внуците? Омразно ми е, че ще ги разочаровам, Ари. Знам, че разочаровах и теб.

Малко се тревожа, че няма да бъдем приятели, когато се върна. Предполагам, че трябва да се справя с тези неща. Мразя да лъжа хората, Ари. Особено мие неприятно да лъжа родителите си. Знаеш какво изпитвам към тях.

Просто ще кажа на татко. Приготвил съм си малка реч. Започва горе-долу така: „Татко, имам да ти кажа нещо. Харесвам момчета. Не ме мрази. Моля те, не ме мрази. Искам да кажа, татко, ти също си момче“. Речта всъщност не я бива много. Трябва да се редактира. Звучи твърде жаловито, а това не ми харесва. Не искам да се отчайвам. Само защото играя за другия отбор, не означава, че съм някаква жалка човешка отрепка, която си проси да бъде обичана. Имам по-голямо самоуважение.

Да, знам, само опявам ли, опявам. Още три седмици и ще си бъда у дома. У дома. Още едно лято, Ари. Мислиш ли, че сме твърде големи, за да играем по улиците? Вероятно. Може би не. Виж, не искам да се чувстваш длъжен да ми бъдеш приятел, когато се върна. Не ставам за най-добър приятел, нали?