Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Какво си мислиш? — чух гласа на баща си. Почти никога не задаваше този въпрос.

— Мислех си за леля Офелия.

— Какво си мислеше за нея?

— Защо ме изпратихте да прекарам лятото при нея?

Той не отговори. Свали стъклото на прозореца и горещината на пустинята нахлу в охладената от климатика кола. Разбрах, че се кани да изпуши още една цигара.

— Разкажи ми — казах.

— Беше точно около процеса на брат ти — рече той.

За пръв път казваше нещо за брат ми. Не отвърнах. Исках да продължи да говори.

— С майка ти преживявахме много труден период. Всъщност периодът бе труден за всички — и за сестрите ти. Не искахме ти да… — Той млъкна. — Мисля, че знаеш какво се опитвам да кажа. — Имаше много сериозно изражение. По-сериозно от обикновено. — Брат ти те обичаше, Ари. Наистина. И не искаше да си наблизо. Не искаше да мислиш за него по този начин.

— Така че ме отпратихте.

— Да. Отпратихме те.

— Това не е разрешило проблема, татко. Мисля постоянно за него.

— Съжалявам, Ари. Аз просто… наистина съжалявам.

— Защо не можем просто…

— Ари, по-сложно е, отколкото си мислиш.

— В какъв смисъл?

— Майка ти претърпя нервен срив. — Чувах го как пуши.

— Какво?

— Ти прекара при леля си Офелия повече от едно лято. Беше там в продължение на девет месеца.

— Мама? Не мога… просто е… мама? Мама наистина е… — Идваше ми да помоля татко за една цигара.

— Майка ти е много силна. Но животът не е логичен, Ари. Сякаш брат ти беше умрял. А майка ти стана различен човек. Не можех да я позная. Когато го осъдиха, тя просто рухна. Не можех да я утеша. Нямаш представа колко много обичаше брат ти. И не знаех какво да правя. А понякога, дори сега, я гледам и искам да попитам: „Свърши ли? Свърши ли вече?“. Когато се върна при мен, Ари, тя ми се струваше толкова крехка. А е течение на времето се върна към себе си. Отново стана силна и…

Татко плачеше. Отбих колата встрани от пътя.

— Съжалявам — прошепнах. — Не знаех. Не знаех, татко.

Той кимна. Излезе от колата. Разбрах, че се опитва да подреди себе си, мислите си. Като разхвърляна стая, която трябва да бъде разтребена. Оставих го сам за малко. Но после реших, че искам да съм с него, че може би се оставяхме взаимно на мира твърде много. А това щеше да ни убие.

— Татко, понякога мразя теб и мама, задето се държите така, сякаш е мъртъв.

— Знам. Съжалявам, Ари. Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Докато стигнем до Тусон, леля Офелия вече бе мъртва.

На опелото имаше място само за правостоящи. Очевидно е била много обичана. От всички, освен от роднините си — ние бяхме отвените там. Мама, сестрите ми, аз и татко.

Хора, които не познавах, идваха при мен.

— Ари? — питаха те.

— Да, аз съм Ари.

— Леля ти те обожаваше.

Толкова се срамувах. За това, че я бях държал в затънтените кътчета на паметта си. Толкова се срамувах.

След погребението сестрите ми се върнаха у дома.

С мама и татко останахме. Те затвориха и заключиха къщата на леля ми. Мама знаеше точно какво да прави, а на мен ми бе почти невъзможно да си я представя едва успяваща да запази разсъдъка си.

— Постоянно ме наблюдаваш — каза тя една нощ докато гледахме как от запад се задава лятна буря.

— Така ли?

— Тих си.

— За мен е съвсем обичайно да съм тих.

— Защо не дойдоха? — попитах. — Чичовците и лелите ми? Защо не дойдоха?

— Те не харесваха леля ти.

— Защо?

— Тя живееше с друга жена. От много години.

— Франи — казах. — Живееше с Франи.

— Значи помниш?

— Да. Малко. Беше мила. Имаше зелени очи. Обичаше да пее.

— Те бяха любовници, Ари.

Кимнах.

— Хубаво — казах.

— Това смущава ли те?

— Не.

Побутвах храната из чинията си. Вдигнах поглед към татко. Не ме изчака да задам въпроса си.

— Обичах Офелия — каза той. — Беше мила и почтена.

— Значи за теб не беше важно, че живее с Франи?

— За някои хора това имаше значение — каза той. — Чичовците ти и лелите ти, Ари, те просто не можеха…

— Но за теб нямаше значение?

Баща ми имаше странно изражение, сякаш се опитваше да удържи гнева си. Струва ми се, този гняв бе насочен към семейството на мама. А той сякаш знаеше, че гневът му е безполезен.

— Ако беше важно за нас, щяхме ли да позволим да останеш при нея? — Той погледна майка ми.

Тя му кимна.

— Когато се върнем у дома — каза тя, — бих искала да ти покажа няколко снимки на брат ти. Имаш ли нещо против?

Посегна и избърса сълзите ми. Не можех да говоря.