Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Баща ми отби колата и спря.

— Не мога да карам в това време — каза той.

Нямаше нищо освен тъмнина, дъжд и нашето мълчание.

Мама държеше ръката на баща ми.

Бурите винаги ме караха да се чувствам толкова малък.

Макар че повечето лета са направени от слънце и горещина, за мен същността им е в бурите, които идват и отшумяват изведнъж. И ме оставят с чувството на самота.

Дали всички момчета са самотни?

Лятното слънце не е предназначено за такива като мен.

Момчетата като мен принадлежат на дъжда.

През целия път до Ел Пасо валя на пресекулки. Унасях се в сън. Събуждах се всеки път, щом се натъкнехме на силен порой.

Имаше нещо много спокойно в това пътуване обратно към къщи.

А извън колата се вихреше ужасна буря. Вътре бе топло. Не се чувствах застрашен от непредсказуемото време, а сигурен и защитен.

Първия път, когато заспах, започнах да сънувам. Струва ми се, че бях способен да сънувам „по поръчка“. Сънувах татко и брат ми — и тримата пушехме. Бяхме в задния двор. Мама и Данте бяха на вратата. Гледаха.

Не можех да реша дали сънят е хубав, или лош. Може би все пак хубав, защото, когато се събудих, не бях тъжен. Явно така се разбира какъв точно е сънят. По начина, по който те кара да се чувстваш.

— За катастрофата ли мислиш? — чух тихия глас на мама.

— Защо?

— Дъждът някога напомня ли ти за катастрофата?

— Понякога.

— С Данте говорите ли за това?

— Не.

— Защо?

— Просто не говорим.

— О — каза тя. — Мислех, че двамата си говорите за всичко.

— Не — отвърнах. — Ние сме като всички други по света. — Това не беше вярно. Не бяхме като другите.

Когато наближихме къщата, валеше като из ведро. Гръмотевици, светкавици и вятър, най-ужасната буря през това лято. С татко се измокрихме до кости, докато внесем куфарите в къщи. Мама светна лампите и сложи чай, докато с татко се преоблякохме в сухи дрехи.

— Легс мрази гръмотевици — казах. — Дразнят ѝ ушите.

— Сигурна съм, че спи точно до Данте.

— Да, сигурно — казах.

— Тя липсва ли ти?

— Да. — Представих си Легс, легнала в краката на Данте, скимтяща при звука на гръмотевиците. Представих си как Данте я целува и ѝ казва, че всичко ще се оправи. Данте, който обичаше да целува кучета, родителите си, момчета и дори момичета. Може би целуването бе част от човешката същност. Явно аз не бях човешко същество. Не бях част от естествения порядък на нещата. Но Данте изпитваше наслада от целуването. А подозирах, че обича и да мастурбира. Смятах мастурбирането за смущаващо. Дори не знаех защо. Просто бе такова. Все едно да правиш секс със себе си. А това наистина е сбъркана работа. Автоеротизъм. Бях го проверил в една книга в библиотеката. Боже, чувствах се глупаво дори само като мислех за тези неща. Някои момчета говореха постоянно за секс. Чувах ги в училище. Защо им доставяше такова удоволствие? Това ме караше да се чувствам нещастен. Не на място. Ето я пак тази дума. И защо мислех за всички тези неща насред дъждовна буря, докато седях на кухненската маса с родителите си? Опитах се да върна мислите си в кухнята. Където бях. Където живеех. Мразех това — да живея в ума си.

Мама и татко разговаряха, а аз седях там и се опитвах да ги слушам, но всъщност изобщо не слушах, а си мислех за разни неща. Умът ми просто блуждаеше. А после мислите ми се спряха върху брат ми. Винаги се спираха там. Бе като любимото ми място за паркиране в пустинята. Просто някак се отбивах там постоянно. Какво ли щеше да бъде, ако брат ми бе наоколо? Можеше да ме научи как да бъда момче и какво би трябвало да чувстват и да правят момчетата, как всъщност да се държат Може би щях да съм щастлив. А може би животът ми щеше да си бъде същият Или дори по-лош. Не че имах лош живот. Знаех това. Имах си мама и татко, тях ги беше грижа за мен, имах си куче и най-добър приятел на име Данте. Но в мен имаше нещо, което вечно ме караше да се чувствам зле.

Дали всички момчета носеха тази тъмнина в себе си? Да. Може би дори Данте.

Усетих очите на мама по мен. Изучаваше ме. Отново.

Усмихнах ѝ се.

— Бих те помолила да ми кажеш какво си мислиш, но не мисля, че би го направил.

Свих рамене. Посочих към баща си:

— Предполагам, че твърде много приличам на него.

Това разсмя татко. Беше уморен, но в онзи момент, докато седяхме на кухненската маса, изглеждаше необичайно млад. Помислих си, че може би се превръща в друг човек.