Бенджамин Саенц - Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Тя ме погледна и едвам се усмихна. Беше прекалено тъжна, за да се усмихва.

— Със Сам бяхме прави за теб. Ти си най-сладкото момче на света.

— След Данте — казах.

— След Данте — повтори тя.

Те ме изпратиха до пикапа. А после се сетих:

— Какво е станало с другото момче?

— Избягало — каза Сам.

— А Данте не е.

— Не.

В този момент госпожа Кинтана рухна и заплака.

— Защо не е избягал, Ари? Защо просто не е побягнал?

— Защото е Данте — казах.

Не знаех, че ще го направя. Не е като да имах план. Почти не мислех.

Понякога правим разни неща не защото мислим, а защото чувстваме. Защото чувстваме твърде много. И невинаги можем да контролирате действията си, когато чувствата ни са твърде силни. Ето я разликата между това да си момче и това да си мъж — момчетата не могат да контролират ужасните неща, които изпитват понякога. А мъжете успяват. В онзи следобед аз бях просто едно момче. Ни най-малко не приличах на мъж.

Бях момче. Момче, което обезумя. Обезумя, полудя.

Качих се в пикапа си и подкарах право към дрогерията, където работеше Данте. Прехвърлях в ума си разговора, който бяхме провели. Спомних си името на момчето. Даниел. Влязох в дрогерията — той бе там. Даниел. Видях табелката с името му. Даниел Г. Момчето, което Данте каза, че искал да целуне. Беше на гишето.

— Аз съм Ари — представих се.

Той ме погледна, изглеждаше паникьосан.

— Приятел съм на Данте — казах.

— Знам — рече той.

— Мисля, че е добре да си вземеш почивка.

— Аз не…

Не изчаках тъпите му оправдания.

— Ще изляза навън и ще те чакам. Ще чакам точно пет минути. И ако не излезеш след пет минути, ще вляза обратно в тази дрогерия и ще ти наритам шибания задник пред целия свят. Ако не ми вярващ по-добре да ме погледнеш в очите и да видиш какво има там.

Излязох. И зачаках. Не минаха и пет минути, преди той да застане пред мен.

— Да се поразходим — казах.

— Не мога да отсъствам дълго — рече той.

Последва ме.

Тръгнахме.

— Данте е в болницата.

— О!

— О?

— Не си отишъл на свиждане. — Той не каза нищо. Прииска ми се да го пребия до безсъзнание още там на място. — Нямаш ли нещо да кажеш, задник такъв?

— Какво искаш да кажа?

— Копеле такова. Нищичко ли не чувстваш?

Виждах, че трепери. Не че ми пукаше.

— Кои бяха?

— За какво говориш?

— Не се ебавай с мен, задник такъв.

— Няма да казваш на никого.

Сграбчих го за яката, а после го пуснах.

— Данте лежи в болница, а единственото, за което ти пука, е на кого ще кажа. На кого ще кажа, задник такъв? Само ми кажи кои бяха.

— Не знам.

— Глупости. Кажи ми сега и няма да ти наритам задника оттук чак до Южния полюс.

— Не ги познавах всичките.

— Колко?

— Четирима.

— Трябва ми само едно име. Само едно.

— Джулиан. Беше един от тях.

— Джулиан Енрикес?

— Същият.

— Кой друг?

— Джо Монкада.

— Кой друг?

— Другите двама не ги познавах.

— И просто остави Данте там?

— Той не искаше да бяга.

— А ти не остана с него?

— Не. Каква полза щеше да има?

— Значи не ти пукаше?

— Разбира се, че ми пукаше.

— Но не се върна, нали? Не се върна да видиш дали той е добре, нали?

— He. — Изглеждаше уплашен.

Блъснах го в стената на една сграда. И си тръгнах.

Знаех къде живее Джулиан Енрикес. Бях играл бейзбол с него и братята му, когато бях в началното училище. Никога не се бяхме харесвали истински. Не че бяхме врагове или нещо такова. Обикалях известно време с пикапа, после се хванах, че го паркирам пред къщата му. Отидох до входната врата и почуках. Отвори ми малката му сестра.

— Здрасти, Ари — каза тя.

Усмихнах ѝ се. Беше хубава.

— Здрасти, Лулу — казах. Гласът ми бе спокоен и почти дружелюбен. — Къде е Джулиан?

— На работа е.

— Къде работи?

— „Бенис Боди Шоп“.

— Кога приключва? — попитах.

— Обикновено се прибира по някое време след пет.

— Благодаря — казах.

Тя ми се усмихна.

— Да му кажа ли, че си наминал?

— Разбира се — казах.

„Бенис Боди Шоп“. Собственик беше Родригес — един от приятелите на татко. Бяха ходили на училище заедно. Знаех точно къде се намира. Обикалях с пикапа цял следобед и просто чаках да наближи пет. Когато почти стана време, паркирах зад ъгъла. Не исках господин Родригес да ме види. Щеше да задава въпроси и да каже на татко. Не исках въпроси.

Излязох от пикапа си и прекосих улицата срещу автосервиза. Исках да съм сигурен, че ще видя Джулиан, когато излезе от гаража. Когато го зърнах, му махнах да се приближи.