Хенри Милър - Nexus

— С удоволствие — отвърнах.

Докато вървяхме по улицата, той спря, за да даде отдушник на едно осенило го вдъхновение.

— Мога ли да предложа — каза той — ако още не сте се спрели на заглавие за книгата ви, да я наречете „Този нееврейски свят“? Ще бъде много уместно, макар и да е безсмислено. Използвайте псевдоним като Богуславски — това още повече ще обърка читателя.

— Аз невинаги съм толкова словоохотлив — додаде той, — но вие и двамата сте тип Grenze 32 32 Grenze (нем.) граница. — Бел.прев. , а за един скитник от Трансилвания това е като аперитив. Винаги съм искал да пиша романи — глупави, като Дикенс. От типа на господин Пикуик. Вместо това станах плейбой. А сега ще им пожелая лека нощ. Елфенбайн ми е псевдоним. Проверете във „Второзаконие“, глава тринайсета. „Ако сред вас се издигне…“ — Тук го обзе яростен пристъп на кашлица. — Селцерската вода! — възкликна той. — Може би трябва да отида на турска баня. Време е за поредната грипна епидемия. А сега, лека нощ! Напред, на война. Не забравяйте лъва на Юдея! Можете да го видите във филмите, когато засвирва музиката. — Той изимитира рева му. — Това — каза той — иде да покаже, че той е още буден.

„Защо винаги трябва да излизаме от кожата си, за да описваме злочестините и несъвършенствата на живота ни и да изкопаваме герои от диви, затънтени кътчета на страната ни?“

Така Гогол започва единайсета част на незавършения си роман.

Вече бях доста напреднал с романа — с моя — но все още нямах ясна идея накъде ме води той, нито пък това имаше значение, тъй като Татенцето беше доволен от показаното досега, парите все така идваха, ядяхме и пиехме, сега птичките бяха по-малко, но все още пееха, Денят на благодарността беше минал и заминал и бях малко бях задобрял на шах. Нещо повече, никой не беше открил къде се намираме — никой от досадните ни приятелчета, имам предвид. Така бях свободен да проучвам улиците на воля, с което се и занимавах здравата, защото въздухът беше свеж и хаплив, вятърът свиреше, а мозъкът ми, вечно във вихър, ме подтикваше все по-напред и по-напред, караше ме да се ровя из улиците, спомените, сградите, миризмите (на гниещи зеленчуци), изоставени кейове, отдавна починали дюкянджии, кръчми, превърнати в евтини магазини, гробища, все още ухаещи на праханта на скърбящите.

Дивите, затънтени кътчета на земята бяха навсякъде край мен, само на един хвърлей от границата, отбелязваща края на аристократичния ни квартал. Трябваше само да прекрача линията Grenze, и попадах в познатия ми свят на детството, земята на бедните и на щастливите побъркани, сметището, където всичко разнебитено, безполезно и пълно с микроби бе спасявано от плъховете, отказващи да напуснат кораба.

Докато скитах и зяпах витрини, и надничах в алеи, където никъде нямаше нищо освен печал и разруха, си мислех за негрите, които посещавахме редовно и колко непокварени изглеждаха. Болестта на неевреите не беше унищожила смеха им, дар словото, безгрижието. Налагаше им се да се бият с всички наши болести, и с предразсъдъците ни също, и псе пак те си оставаха непроницаеми.

Собственикът на еротичната колекция много се привърза към мен — трябваше все да съм нащрек да не ме приклещи в някои ъгъл и да ме щипне по задника. Не бях и мечтал, че един ден той ще граби и моите книги и ще попълва с тях поразителната си колекция. Той беше чудесен пианист, редно е да добавя. Притежаваше онази техника на сухия педал, която толкова много обичах у Каунт Бейси и Фатс Уолър. Всички тези мили душици свиреха на по някой инструмент. А ако нямаше инструменти, свиреха с пръсти и длани — по маси, варели и каквото им попадне под ръка.

Все още не бях въвел в романа „изкопани герои“. Все още се боях. Бях повече влюбен в думите, отколкото в психопатните девагинации. Можех да прекарвам часове наред с Уолтър Пейтър или дори с Хенри Джеймс с надеждата да свия някоя красиво завъртяна фраза. Или пък си седях и съзерцавах японски щампи, например „Непостоянният тип“ на Утамаро, в усилие да изградя мост между смътната, мечтателна фуга на образа и живия, цветен дървеняк. Дори изкачвах стълби като луд, за да откъсна зряла смокиня от някоя екзотична висяща градина от миналото. Илюстрираните страници на списание като „Нешънъл джиографик“ ме омагьосваха с часове. Как се работи със загадъчна препратка към някой затънтен район в Мала Азия, някакво неизвестно място, например, където някакъв чудовищен хититски 33 33 Хитити — древен народ, основал мощна империя в Мала Азия през XV в. пр.Хр. със столица Хатуса. — Бел.прев. монарх е оставил колосални статуи за възпоминание на въшливото си раздуто его? Или пък можех да изкопая някоя стара историческа книга — например от Момсен — за да изкарам блестяща аналогия между небостъргачните каньони на Уолстрийт и пренаселените римски квартали от императорско време. Или пък можех да се заинтересувам от канали, големите канали на Париж, или на някой друг метрополис, където ми хрумваше, че Юго или някой друг френски писател беше използвал тази тема и се захващах с живота на този писател просто за да разбера кое го е подтиквало да се интересува толкова много от канали.