Хенри Милър - Nexus

Междувременно, както казвам, „дивите и затънтени кътчета на страната ни“ ми бяха съвсем под ръка. Трябваше ми само да спра да купя връзка репички, за да изкопая някой шантав образ. Ако някое италианско погребално бюро ми изглеждаше интригуващо, влизах и питах за цената на ковчезите. Всичко отвъд Grenze ме вълнуваше. Открих някои от най-желаните ми космомикробни мерзавци в тази земя на разрухата. Патрик Гарстин, египтологът, беше един от тях. (Беше заприличал повече на златотърсач, отколкото на египтолог.) Донато също живееше тук. Донато, сицилианецът, който нападнал своя старец с брадва, за късмет му отсякъл само едната ръка. Какви стремежи имаше този напъпил отцеубиец! На седемнайсет мечтаел да си намери работа във Ватикана. Както казваше, за да се запознае по-добре със Свети Франциск!

Докато обикалях от един алкален пласт на друг, си обнових знанията по география, етнология, фолклор и артилерийско дело. Архитектурата изобилстваше с атавистични аномалии. Тук имаше постройки, които изглеждаха като трансплантирани от бреговете на Каспийско море, измъкнати от приказките на Андерсен, магадини от хладните лабиринти на Фес, колела от каруци и двуколки без тегличи, изобилие от клетки за птици — винаги празни, нощни гърнета — често от майолика, украсени с теменужки или слънчогледи, корсети, патерици и дръжки и спици на чадъри… безкрайни вехтории, всичките с етикет „Произведено в Агия Триада“. А какви джуджета! Единият, който се преструваше, че говори само български — всъщност беше молдовец, — живееше в кучешка колиба зад бараката си. Ядеше заедно с кучето — от една и съща тенекиена чиния. Когато се усмихваше, показваха се само два зъба — огромни, като кучешки. Можеше и да лае, или да души и ръмжи като кутре.

Нищо от това не посмях да сложа в романа. Не, романа пазех като будоар. Нямаше Dreck 34 34 Dreck (нем.) — кал, мръсотии: изпражнения. — Бел.прев. . Не всички герои бяха почтени или безукорни. О, не! Някои, които бях сложил за цвят, си бяха прости шмуци . Героят, който е също и разказвач и с когото имам бледа прилика, имаше духа на трапецовиден интелектуалец. Неговата функция беше да кара въртележката да се върти. От време на време се почерпваше с едно безплатно возене.

Елементите на странното и чуждоземното безкрайно интригуваха Татенцето. Беше се чудил открито как така на една млада жена — авторката, с други думи, идват й такива мисли, такива образи. На Мона така и не й хрумнало да каже: „От друго въплъщение.“ Честно, и сам нямаше да зная какво да кажа. Някои от най-шантавите образи бяха откраднати от алманаси, други — родени от мокри сънища. Но Татенцето май най-много му харесваше, когато сегиз-тогиз въвеждах някое куче или котка. (Разбира се, той не знаеше, че изпитвам смъртен страх от кучета и че мразя котки.) Но аз можех да накарам кучето да проговори. И то да говори на кучешки, нямаше грешка. Истинската причина да вмъквам тези низши твари в книгата беше да покажа презрение към определени герои, които ми се бяха изплъзнали от ръцете. Подходящото вдъхновено куче може да направи и кралица на магаре. Освен това, ако исках да се подиграя с някоя съвременна идея, която за мен беше анатема, трябваше само да се направя на пес, да вдигна крак и да я препикая.

Въпреки всичките глупости и щуротии, успях да създам някаква антична глазура. Целта ми беше да придам такова лустро, такава патина, че всяка страница да блещука като звезден прах. Такъв беше занаятът на авторството, както го разбирах тогава. Да правя кални локви, ако трябва, но да се погрижа те да отразяват галактическия блясък. Когато давах глас на някой идиот, смесвах безсмисленото дърдорене с раздути алюзии към такива предмети като палеонтология, алгебра, хиперборейство. Линията към един от лудите Цезари винаги присъстваше. Или проклятие от устните на скрофулозно джудже. Или само лукава забележка в стил Хамсун, например: „На разходка ли отивате, фрьокен? Игликите умират от жажда.“ Лукава, казвам, защото алюзията, макар и пресилена, е за навика на фрьокен да си разтваря краката, когато си мисли, че никой не я вижда, и да пуска вода.

Разходките, които правех за да си почина или да получа ново вдъхновение — често само за да си проветря тестисите — оказваха обезпокоителен ефект върху хода на работата. Завръщах зад някой ъгъл под ъгъл шейсет и три градуса и не щеш ли, някой разговор (с локомотивен инженер или безработен зидар), приключил само преди няколко минути, разцъфваше в толкова продължителен и екстравагантен диалог, че като се върнех на бюрото, ми беше невъзможно да хвана отново нишката на разказа. Защото за всяка хрумнала ми мисъл зидарят имаше някаква забележка. Независимо как отговарях, разговорът продължаваше. Сякаш тези непознати веселяци бяха си наумили да ме изкарат от релси.