Хенри Милър - Nexus

Понякога същите тия подли номера започваха със статуи, особено с очуканите и разрушените. Както си се мотаех из някой заден двор и зяпах разсеяно някоя мраморна глава без едно ухо и хоп! — тя започваше да ми говори… да говори с езика на проконсул. Обземаше ме някакъв налудничав подтик да погаля нащърбените черти и щом докосването на ръката ми я съживяваше, главата ми се усмихваше. С благодарна усмивка — няма нужда да уточняваме. После се случваха даже още по-странни неща. Да речем, час по-късно, докато минавах покрай витрината на празен магазин, кой да ме поздрави от мрачните дълбини? Същият проконсул! Обзет от ужас, аз залепях нос във витрината и се втренчвах вътре. И ето ти го там — с едно липсващо ухо, с отхапан нос. А устните му мърдат! „Кръвоизлив в ретината — измърморвах и продължавах нататък. — Господ да ме пази да не ми се яви в съня ми!“

И така, не е странно, че развих някакъв поглед на живописец. Често си поставях за задача да се върна на дадено място, за да разгледам „пейзажа“, който бях отминал твърде забързано предния ден или преди три дни. Пейзажът, както аз го наричам, можеше да представлява непохватно наредени предмети, които никой, който е с всичкия си, не би и погледнал втори път. Например, няколко карти за игра с лицевата страна нагоре на тротоара, а до тях — пистолет играчка или главата на липсваща кокошка. Или пък разтворен парцалив чадър, стърчащ от дърварски ботуш, а до ботуша — опърпано копие на „Златното магаре“, пронизано от ръждив нож. Чудейки се какво ли ме очарова толкова в тези случайни подредби, изведнъж ме осеняваше, че бях забелязвал подобни конфигурации в света на художниците. И тогава по цяла нощ се мъчех да се сетя коя е картината, кой е художникът и къде за първи път съм се натъкнал на нея. Необикновено — когато някой започне да преследва такива химери, да открие какви невероятни баналности, каква чиста лудост изобилства в най-великите шедьоври на изкуството.

Но най-характерната черта, свързана с тези излети, скитания, набези и проучвания, беше царството на жеста, панорамно в спомените. Човешките жестове. Всички — заети от света на животните и насекомите. Дори и жестовете на „изтънчените“ индивиди, или псевдоизтънчени, като например собствениците на погребални бюра, лакеите, божиите служители, икономите. Начинът, по който определен нищо и никакъв човек, когато го изненадат, отмята назад глава и цвили, се забиваше в ума ми дълго след като вече бях забравил думите и делата му. Открих, че има романисти, чиито специалитет е експлоатирането на подобни характерни черти, които не се колебаеха да прибегнат до малки трикове като конско цвилене, когато искат да напомнят на читателя за герой, споменат преди шейсет страници. Критиците ги наричаха занаятчии. И наистина бяха вещи в занаята.

Да, по моя си препъващ се и тромав начин аз стигах до най-различни открития. Едно от тях беше, че човек не може да скрие самоличността си под прикритието на трето лице, нито пък да утвърди самоличността си чрез използването на първо лице единствено число. Другото беше да не мисля пред белия лист. Се n’est pa moi, le roi, c’est I’autonome. Не аз, а Отецът в мен, с други думи.

Доста дисциплина изисква да накараш думите да текат, без да им правиш вятър с перо или да ги бъркаш със сребърна лъжичка. Да се научиш да чакаш, търпеливо да чакаш, като хищна птица, макар мухите да хапят като побеснели, а птичките да чуруликат налудничаво. Преди Авраам беше… Да, преди олимпиеца Гьоте, преди великия Шекспир, преди божествения Данте или безсмъртния Омир бе Гласът, и Гласът е бил във всеки човек. На човека никога не са му липсвали думи. Трудното е дошло едва когато човекът е принудил думите да правят формулират идеи. Не мърдайте и очаквайте идването на господаря! Изтрийте всяка мисъл, наблюдавайте спокойното движение на небесата! Всичко е течение и движение, светлина и сянка. Какво е по-неподвижно от огледалото, замръзналата безжизненост на стъклото — и все пак каква треска, каква ярост може да роди повърхността му!

„Бих желал най-любезно да наредите на служителите на Парковия отдел да подкастрят, окастрят и подрежат всички мъртви дървета, клонки, вейки, пънове, стърчащи клони, издънки, гадости, мръсни и обрасли части, ниски, твърде ниски и надвиснали клони и вейки от здравите дървета, да ги подкастрят изключително ниско до кората и да напръскат внимателно и идеално здравите дървета от основата до самия връх и навсякъде помежду им на всяка улица, авеню, площад, двор, алея, булевард и така нататък… и по този начин да дадат повече светлина, повече естествена светлина, повече въздух и повече красота на всички околни райони.“