Сибин Майналовски - Змии в стените

— Дъртият ми чичо да ме изнасили дано, ако това не е курвето, дето ми върза тенекия на последния рожден ден на Майкъл Харпър! — изплю се Тревър и се почеса по отдавна небръснатата буза. — А с нея е онзи педал, дето не говори и влачи купища котки подир задника си. Да не прекъснахме нещо? Сигурно тъкмо щеше да му правиш свирка, ама ние ви секнахме романтиката, а? Хм, като стана дума за свирки, се сетих, че ми дължиш една още от миналата година. Ама с лихвите ги докарва до четири, затова не е ли хубаво, че всички сме се събрали тук? Провидение, маце, провидение — няма къде да избягаш от него…

Тримата му „оръженосци“ се захилиха гнусно.

— Сега значи ще осмучеш първо този на Лойд, че не е разтоварвал дисагите от година и кусур — разпореди се Тревър, докато водеше с оттренирано движение ножа „пеперудка“ от джоба на джинсите си. — После на ред е Джона, после Хари, а най-накрая — когато устните ти са станали като на Анджелина Джоли — и аз застъпвам на смяна. После, ако слушкаш, дори може да ти разрешим да налапаш дъртия и на този котколюбец.

Дона стоеше като парализирана. Нямаше сили дори да крещи за помощ. А и да можеше, едва ли щеше да се намери някой, който да я чуе: беше петък и по-голямата част от града бе или в „Лилавия тигър“, или в „Краставицата и прилепът“…

Лойд, който продължаваше да се хили като кретен, пристъпи към нея, разкопчавайки дюкяна си в движение. Смрадта на отдавна непрани боксерки и немито поне от Коледа насам тяло я зашлеви през лицето. Стори й се, че чак очите й се насълзиха. Няма да плача, няма да плача…

Говорещия с котки внезапно вдигна ръце и изкрещя нещо на неразбираемия си език. Четирилапите, които досега нервно щъкаха около него, веднага се подчиниха като добре обучени войници — измаршируваха напред и се строиха в идеален полукръг около Дона, предпазвайки я с жива верига от натрапниците.

— Я виж ти, малкото курве си имало бодигард… — почеса се с върха на ножа по темето Тревър. — Още по-добре — първо малко фитнесче, после удоволствието…

И без никакво колебание се хвърли светкавично към възрастния бездомник. Ножът проряза студения пролетен въздух като на забавен каданс (през съзнанието на Дона прелетя споменът как гледат повторението на „Матрицата“ по някой от сателитните канали… само тя, татко и Таби…) и с ужасяващ примляскващ звук се заби в прокъсаното палто на Говорещия.

Писъкът, който разкъса вечерната тишина, по традиция обгръщаща Бъкстаун след пет часа следобед, бе нечовешки. Сякаш всичката болка, мъка и смърт на този свят се бяха вкопчили в нереално силна прегръдка и звукът от трошащите им се кости се преплиташе с вопъла на страдание, бликащ от всяка фибра на астралните им тела, придружавайки последния дъх на умиращия…

Не, не човек.

Коте.

Дона усети как всяко косъмче по ръцете, краката и лицето й настръхва — също като онзи път, когато бяха излезли на пикник край високоволтовите далекопроводи и електроцентралата в Милинокет 30бе пуснала по погрешка по-силен ток. По неволно прехапаната й устна потече тънка струйка кръв. Слабините й пулсираха от някаква чудовищна пародия на единствения й оргазъм досега (на скаутския лагер с мистър ван Сторн преди три-четири години). Сравнително късо подрязаните й нокти се бяха впили в дланите с такава сила, че според едногодишната й практика като сервитьорка щяха да минат поне две седмици, преди да е в състояние да сервира нещо по-голямо от чаша чай и кроасан.

Всичко това премина пред очите й за броени секунди. Виждаше как Тревър бавно отстъпва назад, стискайки окървавения нож, оглеждайки се наплашено като натикано в ъгъл диво животно. Долавяше мудните движения на Лойд, който отчаяно се мъчеше да прибере миризливата си мъжественост обратно в гащите и се бореше с ципа като индус-змиеукротител. Джона и Хари бяха потънали в сенките и най-вероятно се опитваха да избягат — двамата винаги следяха екшъна от последния възможен ред и се включваха само тогава, когато никаква опасност не грозеше скъпоценните им физиономии.

Говорещия с котки измъкна ръката си изпод палтото. Внимателно остави трите писанчета върху капака на контейнера. Идеално изпънатите редици на котките воини около Дона за миг трепнаха. От строя се отделиха две женски, които се втурнаха към плачещите топчици, за да ги успокоят… и за да почистят козинката им от кръвта на братчето или сестричето им. Останалите веднага се прегрупираха, за да не оставят пролуки в отбраната.