Сибин Майналовски - Змии в стените

И най-вече кръвта на котараната по пръстите на Говорещия, която бавно изчезва, сякаш попива в кожата му…

Е, това последното по всяка вероятност си го бе въобразила. Шок от случилото се, замъглени от сълзи тийнейджърски очи, склонност към преувеличаване… Тя тръсна глава и започна да отсервира масите.

Не беше измислица обаче това, че Говорещия с котки бе помогнал на не един и двама отчаяни собственици на четириноги съкровища. Подчинявайки се на думите му, от високи дървета бяха слезли по своя воля безброй писа̀ни. Безпогрешно откриваше липсващите любимци с точност до метър. Успяваше да накара и най-опърничавите мъжкари да престанат да дерат тапети и мебели. А колко чехли и обувки бе спасил…

Слава богу, че сме град на хора, обичащи котките, помисли си Дона. Ако сред нас имаше само една дърта вещица, която да ги мрази… или да обича помиярите… или и двете… Младото момиче потръпна и суеверно кръстоса пръсти зад гърба си. Не обичаше да предизвиква съдбата.

— Ще изхвърлиш ли боклука вместо мен? — извади я от бездната на мрачните мисли Санди. — Трябва да тръгна по-рано, че имам една среща в „Лилавия тигър“…

— Аха, по всяка вероятност с някой миризлив рокер? — подсмихна се Дона и великодушно протегна ръка: — Давайте, Ваша Несъобразителност, дерзайте… и нека Великият Бог на Мръсните Чорапи бди над пътя Ви…

— Понякога си ужасна — оплези й се Санди, докато в движение смъкваше униформената риза и навличаше някаква блузка, способна да причини инфаркт у стадо монаси бенедиктинци. Дона понечи да направи някакъв хаплив коментар и за това, но девойката вече бе успяла да се изпари.

Чувалът с боклука бе огромен и смърдеше така, сякаш поне пет плъха бяха успели да пукнат и да се разложат вътре, докато траеше размяната на остроумия с колежката й. Е, поне кафето утре ще е от нея, сбърчи нос тя и с погнуса помъкна гадното нещо към контейнера в задната уличка. С колосални усилия успя да го занесе, без да повърне, метна го в металната паст на кофата и тъкмо възнамеряваше с облекчение да затръшне тежкия капак, когато с крайчеца на окото си забеляза Говорещия, който бе впил разгневен поглед в нея и държеше пръста си долепен до устните.

Тя се сепна и внимателно притвори ламаринената вратичка.

— Извинявай, не знаех… — опита се да замаже положението, но веднага млъкна, подчинявайки се на свъсените му вежди. Бавно, стараейки се да не вдига шум, се приближи до него… и едва успя да сподави възхитеното си ахване. В полите на палтото си Говорещия бе гушнал четири малки котета, на не повече от месец и нещо, които блажено спяха, усетили топлината и любовта, обгърнали ги като нежна майчина лапа. Две бяха черни, едното — огненорижо, а в кожухчето на четвъртото безумно се бяха преплели едва ли не всички цветове на дъгата, с изключение на зеленото и небесносиньото. Всичките мъркаха толкова силно, че на пръв поглед човек можеше да си помисли, че Говорещия е болен от треска или Паркинсон — опърпаното му палто вибрираше като камертон. Дона се ухили с онази глуповато-влюбена усмивка, която никой, освен любителите на котки не бе притежавал през живота си. Това като че ли размекна малко стария бездомник и блясъкът в очите му угасна. Той се засмя беззвучно на свой ред и с кимване подкани девойката да помилва котетата, ако иска.

Че искаше — искаше, две мнения по въпроса нямаше. Внимателно ги почеса зад ушите с показалеца си и с умиление забеляза как започнаха да въртят главички, за да се наместят по-удобно под ласкаещия ги пръст, при това без да спират да мъркат или да спят…

— Брей, брей… Какво виждат очите ми? — разнесе се завален (очевидно пиян или надрусан… или и двете) грубоват глас откъм главната улица.

Дона подскочи. Котетата явно също се стреснаха, защото мъркането престана внезапно и четирите им розови устенца запищяха жалостиво в абсолютен синхрон.

Светлината в задната уличка беше оскъдна, но не й бе нужно много, за да разпознае Тревър Макбрайд и тримата му малоумни приятели — Джона, Хари и Лойд. Въпросните младежи обичаха да се разкарват насам-натам из града, въобразявайки си, че са „господарите на улицата“, и да си търсят белята на най-разнообразни места. Наричаха се с надутото име „Четиримата Конници на Апокалипсиса“, въпреки че ако питаха нея, повече им подхождаше „Четиримата Дебили“ или нещо от този род.

Хулиганите се приближиха с бавна, разпасана стъпка към тях. Смърдяха на джибри от километри, а независимо от полумрака наоколо Дона можеше да се закълне, че вижда белите прашинки, полепнали под, във и около ноздрите им.