Сибин Майналовски - Змии в стените

— Не, шефе, просто утре… хм… как да го кажа… пациентите ни ще са по-различни…

— Тоест? Да няма да ни водят затворници или психично болни? Старият Бартълби да не е бил доброволец за pro bono 24лечение?

— Не точно… Виж, не мога да ти го обясня сега, така че най-добре сам да разбереш утре сутрин. Приготви се, понеже по всяка вероятност ще имаме доста работа. И, каквото и да става, не откачай, не бъди тесногръд и не се дръж грубо с пациентите.

— Че кога съм го правил?

— Утре всичко ще е различно, началство — ухили се Били и ме тупна по рамото. — Забравѝ за всичко, на което са ви учили в колежа — сигурен съм, че за това едва ли са ви подготвили…

Въпросната нощ почти не успях да мигна. Унесох се в някакво неспокойно подобие на сън чак към четири часа сутринта и, докато се усетя, бе дошло време за ставане. Реших, че няма смисъл да закусвам, понеже недоспиването винаги се отразяваше зле на апетита ми. Нахлузих престилката и, опитвайки се да скрия прозявката си, отворих вратата на кабинета.

В зъболекарския стол бе седнало зомби.

Бавно притворих вратата и се върнах в кухнята. Почти на автопилот си запарих чаша чай, извадих пликчето и го хвърлих в кофата за смет. Едва когато врялата течност изгори устните, езика и половината ми хранопровод, реших, че съм достатъчно буден, за да не ми се привиждат глупости, оставих внимателно чашката на масата и се върнах в кабинета.

Зомбито търпеливо седеше на стола и си подсвиркваше някаква жизнерадостна мелодийка.

— Хей, добро утро, dottore 25! — зарадва се то, когато ме забеляза да стоя като препариран на прага. — Аз съм Марко, приятно ми е! Извинявай, че подраних — знам, че Били Зеленчука ми каза да дойда към девет часа, ама нещо сън не можа да ме хване тази нощ, затова ти се изръсих по ранна доба, да ме прощаваш отново…

— Били Зеленчука? — с пресипнал глас, който можеше да принадлежи на всеки един астматик, но не и на мен, успях да промълвя аз.

— Si 26, dottore — Били, твоят асистент! Той ми записа часа тия дни…

Определено беше зомби, две мнения по въпроса нямаше: свличащата се от черепа му плът, оголените кости по цялото тяло, липсващите пръсти… абе всичко бе като по учебник. Единственото, което не се вписваше в цялата картинка, бе веселяшкият му италиански акцент… който пък идеално пасваше на темпераментното му поведение.

А, и усмивката му. От филмите за зомбита знаех, че всяко уважаващо себе си немъртво създание трябва да има гнили и неравни зъби, между които да висят късчета плът и мозък. Моят пациент очевидно не спазваше каноните дословно, понеже зад посинелите му устни се криеше такава перфектна зъбна картина, че и Бен Афлек би й завидял.

— Ами… пропуснал е да ме уведоми, но няма проблем — изграчих аз, с труд удържайки се да не отида в манипулационната и да премеря температурата си. — Какво ще правим днес — пломба, вадене, зъбен камък…?

— О, разбира се, че не — dottore още е нов, сигурно не знае, че Марко има най-поддържана усмивка в повечето светове — разсмя се гръмогласно зомбито. — Просто профилактичен преглед — зачатъци на кариеси и други такива…

— Добре, отворѝ уста — пристъпих примирено към стола, почти уверен, че след малко ще се събудя в леглото си от джафкането на алармата.

Когато приключих с прегледа, се убедих в две неща: че това определено не е сън и че Марко наистина спазваше спартанска зъбна хигиена.

— Браво, Марко! — похвалих го аз, докато смъквах ръкавиците и мятах инструментите в съдинката с предназначени за стерилизация. — Де да можеха повечето ми пациенти да са като теб…

— О, dottore, искаш ли да ти споделя една тайна? — смигна ми заговорнически зомбито. — Марко има зъби perfetto, понеже е вегетарианец! Всъщност, почти цялата la familia са вегетарианци… по принуда, за съжаление. Толкова трудно се намира мозък в днешно време! Уловиш някоя русокоса bambina 27, отвориш главата й — а вътре пусто като в марокански бордей… Тъжно, dottore, тъжно… Сега ядем праз и трюфели…

Марко потръпна и стана от стола.

— Пет паунда за прегледа, si?

— Si… уф, искам да кажа — да, пет паунда…

Зомбито учтиво си взе довиждане и си тръгна. По пътя към вратата се спря пред огледалото, оголи искрящата си от белота усмивка, доволно измърмори „Bene! 28“ и замина.

Тъкмо обмислях идеята да заседна от рано пред камината и да се натряскам, когато се появи Били.

— Началство! — зарадва се той. — Видях Марко да излиза току-що — значи сте се запознали?

— Уилям Никълъс Уилоуби IV, дай ми една разумна причина да не те уволня, убия или и двете на секундата! Какво, по дяволите, става тук, защо из кабинета ми се шматкат зомбита и кой, в името на всичко свято, е Били Зеленчука?!