Сибин Майналовски - Змии в стените

Няколко минути преди нароченото от мен време вече бях заела удобна позиция на един от клоните на дървото, което растеше точно до оградата на имението Мартинсдейл. Вече се стъмваше рано, бях цялата в черно, а обслужващият персонал бе напуснал къщата преди половин час. Не се съмнявах нито за миг, че ще успея да проникна — всички гореизброени фактори бяха на моя страна. Единствено се притеснявах дали двамата охранители — Сезар и Антонио — няма изведнъж да решат да изневерят на традицията си да се гушкат в тоалетните на прислугата. Това обаче надали щеше да се случи — прекалено скоро бяха осъзнали сексуалността си и прекалено отскоро влюбени, така че със сигурност едва ли щяха да пропуснат възможността на петминутен меден месец сред бидета и ароматизатори.

Светкавичният ми пробег от клона през стената, та чак до противопожарния изход, премина без особени премеждия, следователно бях права за „младоженците“. Прекрасно знаех къде са разположени камерите и как да улуча точно „мъртвите им точки“, затова промъкването ми се стори като детска игра. Също толкова лесно се оказа и да прескоча от аварийната стълба до прозореца на тоалетната. Кайл неведнъж бе гълчал прислугата и се бе опитвал да им набие в главите правилото за винаги затворени прозорци, но всеки, който знаеше какъв Армагедон настъпва след доня Роза, можеше да се обзаложи, че точно тези ще са отворени. Наложително беше.

Както се очакваше, Антонио и Сезар се бяха заключили в една от кабинките и чувствено озвучаваха околността с пъшкания и стенания в стил „Планината Броукбек“. Сезар изобщо не разбра откъде му дойде — просто издаде някакво кратко задавено гъргорене и рухна на земята, притискайки прегризаната си сънна артерия. Оставих го да се въргаля в собствената си кръв — той беше момчето, което зяпа камерите, тоест, не бе важен. Виж, с Антонио трябваше да се постарая повече, той имаше достъп до най-потайните места на имението и затова щях да имам нужда от пръста му. Прехапах бедрената му артерия за разнообразие, мъчейки се да не обръщам внимание на отвратителното нещо, което — все още възбудено — се люлееше пред очите ми, след което набързо откъснах пръста му. Докато се отдалечавах, нямаше как да не забележа любопитна подробност — двамата мъртъвци бяха паднали един върху друг в перфектна поза „69“. Е, животът понякога си правеше странни шеги.

Палецът на Антонио свърши чудесна работа. Вратите се отваряха пред мен без секунда забавяне. Не след дълго вече бях в кабинета на Кайл — неговата светая светих, мястото, където пазеше ловните си трофеи, купите от колежански футболни първенства… мястото, откъдето имаше пряк достъп до херметично затварящия се трезор. Там, според моя план, трябваше да завърши всичко.

Вратата на кабинета плавно се затвори. Пръстът на Антонио вече не ми трябваше, но нямаше как да го оставя на местопрестъплението. Стиснах очи и с неохота го глътнах. Не че не обичах месо, но човешкото бе фрашкано с отрови, нитрати и един дявол знае какво още. Плюс това, в края на краищата, бях дама и трябваше да внимавам какво слагам в устата си.

Беше ред на алармата. Предпазливо натиснах паникбутона с нос, за да не оставя отпечатъци. Звънците, сирените и цялата останала какофония можеше да събуди и мъртвец. Затова никак не бе чудно, че Кайл и пачаврата довтасаха след броени секунди. Бях заела позиция зад някаква огромна и очевидно скъпа ваза, затова отначало не ме забелязаха. Когато ме видяха, вече бе прекалено късно — с безшумни стъпки бях излязла иззад грозното порцеланово нещо, заставайки така, че да им препреча пътя за бягство.

Пръв се окопити Кайл:

— Хей, Сара, ама това си ти… Нали се разбрахме, че с нас всичко е свършено — какво, по дяволите, правиш тук??? Хм, чакай малко, това кръв ли е…

Благоверната му изпищя. По всяка вероятност най-накрая бе успяла да забележи налудничавия пламък, горящ в очите ми. Кайл заопипва дръжките на чекмеджетата на огромното си бюро, мъчейки се да извади скрития за подобни ситуации револвер. Не беше достатъчно бърз обаче. Часовникът в трапезарията още не бе успял да отброи осмия си удар, когато „щастливото“ семейство вече поемаше последните си глътки въздух, а аз стоях над гърчещите им се в конвулсии тела и жадно облизвах остатъците от кръвта по устата и зъбите си.

Следваше най-трудната част: да ги замъкна в трезора. Не бях от най-едрите, но очевидно отмъщението наистина те мотивира — успях да аранжирам сцената на местопрестъплението за нула време. Като финален щрих внимателно размазах част от кръвта на всеки върху зъбите на другия. Излязох от херметичното помещение и, отново без да оставям отпечатъци, затворих масивната стоманена врата със скрития върху бюрото бутон. Успях да се изнижа от имението дори още по-безпрепятствено, отколкото бях се намъкнала.