Сибин Майналовски - Змии в стените

— Това ще да съм аз, шефе… — леко помръкна Били. — Така съм известен в една кръчма — „Зелената котка“, която съществува във всички светове, епохи и измерения едновременно… дълго е за обясняване. Накратко — магьосник съм, но съм си взел кратка почивка от магиите и се опитвам да открия себе си. Реших да пробвам как ще ми се отрази да работя като асистент на зъболекар. Преди това бях барман, телевизионен водещ, банкер…

— Чакай малко. Върни леко назад до частта с магьосника.

Вместо отговор Били направи някакъв странен жест. Вратата на кабинета се отвори и чашката с чай, която бях забравил в кухнята, плавно влетя и кацна пред мен.

— О, сигурно е изстинал… Момент — плесна се по челото асистентът ми и разтвори лявата си длан. Върху нея се появи не твърде голямо огнено кълбо. Без да обръща внимание на опуления ми поглед, той се прицели и чукна леко с пръстите на другата си ръка пламтящата сфера към чашата ми, все едно играеше на топчета със съседските деца. Кълбото заплува към чая, обгърна го за миг и след това изчезна с глух пукот. Машинално взех чашката и отпих. Беше точно толкова топъл, колкото трябваше — нито прекалено врял, нито прекалено студен…

— Та, ще ме прощаваш за недомлъвките, ама си мислех, че е по-добре да видиш и да повярваш, отколкото да ти разкажа всичко и да ме помислиш за луд — отново заговори Били. — Със стария Бартълби се бяхме договорили — всеки петък, 13-и, да лекува онези, които му препратя от „Зелената котка“, без да задава въпроси. Предполагам, че няма да имаш нищо против да продължим, както си беше? В крайна сметка, парите не миришат, а ще се увериш, че всички си плащат редовно…

Още се мъчех да осмисля казаното, когато на вратата се почука.

— Влез! — извиках по навик.

— Добър ден, докторе, здравей, Били… — учтиво поздрави влезлият. Дори да не бях обърнал внимание на наметалото му с цвят бордо или на неестествената бледност на кожата му, нямаше как да не забележа силно издадените му и леко заострени кучешки зъби. — С Вас не сме се запознавали — казвам се Джордж 29, пряк наследник на великата династия на Дориан, първият вампир, успял да се пребори със страха от слънчева светлина.

— Приятно ми е — д-р Тери Макфиърсън — протегнах ръка, твърдо решен да не издавам изумлението си.

— Тери, а? — ухили се вампирът и смигна на Били. Не схванах шегата, но очевидно не беше нещо обидно, така че реших да не задълбавам. — Дошъл съм за леко козметично изпиляване. Омръзна ми всички да ме зяпат по улиците.

— Ами тогава как… хм… ще вечеряте? — поинтересувах се аз, докато дезинфекцирах ръцете си.

— О, не бъдете тесногръд, докторе. Вампирите не пият кръв от десетилетия. Всички тези антибиотици, лекарства за стомашни киселини, генно модифицирани храни… „Единственото нещо, което е по-отвратително от яденето в «Макдоналдс», е кръвта на продавачите в «Макдоналдс»“, както казват в родната Трансилвания…

Още не бях приключил с Джордж (който между другото се оказа доста забавен и разговорлив събеседник), когато в кабинета нахлу младо момиче в инвалидна количка. Вече без всякаква изненада отбелязах, че вместо крака имаше рибешка опашка.

— Здрасти, Линда, ще изчакаш ли малко, докато докторът оправи Джордж? — махна приветливо с ръка Били.

— Няма проблем, аз и без това съм само за предварително записване — кимна девойката. — Кога ще може да ми сложите цялостна металокерамика?

— Искаш да ти извадим всички зъби и да ги подменим с изкуственяци? — шокира се асистентът ми. — Че ти си само на 214 години, защо искаш да правиш бабешки работи?

— Защото ми писна, Уилям! — тросна се русалката. — Ела ти веднъж да пробваш да си измиеш зъбите под водата и тогава ще си говорим!

— Ами мий ги над водата…

— Да бе, представяш ли си? Идват на брега ми младите момци с молби да им измагьосам любов, пари и късмет, а ме заварват с четка, паста и разпенена уста! Че след това и за заклинание против хълцане няма да ме потърсят!

— Добре, Линда, убеди ни… Шефе, след два месеца добре ли е?

— О, да, само да не забравиш да поръчаш металокерамиката предварително — улисан в изпиляването на втория вампирски зъб, подметнах аз.

След като Линда и Джордж си тръгнаха, се чувствах толкова уморен, сякаш бях носил всеки един от пациентите на гръб до вратата. Посегнах да отпия от чая си, но в този момент в кабинета влезе омотана с прахолясали бинтове мумия.

— Привет, смъртни! Да не сте в обедна почивка? Мога да изчакам отвън, ако се налага… — протътна плътен глас през цялата тази опаковка.