Сибин Майналовски - Змии в стените

— Споко, Рамзес, сядай — подканващо тупна по стола Били. — Просто пием… хм… чай, както очевидно се прави в тази странна държава. Ти ако искаш кафенце обаче, казвай, докато е време. Ще ти го направя по твой вкус — на пясък…

— Супер, приятелю, много ти благодаря… А случайно да сте си завъдили от ония девици с палмови листа, дето ти веят, докато почиваш, че ще пукна от жега?

— Не прекалявай, друже — засмя се Били и измъкна от въздуха чаша турско кафе. — Рамзес, запознай се с д-р Макфиърсън, който наследи стария Бартълби. От днес нататък той ще има честта да се рови из тая бездна, която наричаш своя уста…

— Е, сега… ще се обиждаме… Знаеш, че здравните ми осигуровки заминаха, когато иманярите ми ошушкаха пирамидата, Анубис да ги тръшне дано… Чисто чудо е, че ми останаха цели осем зъба… — избоботи Рамзес, докато сърбаше с наслаждение кафето.

Имах чувството, че този ден никога няма да свърши. Потокът от пациенти не секваше нито за миг: джуджета с избити в пиянска свада зъби, самодиви, чиито приятели се оплаквали, че им дращело при… хм… сещате се, престарели върколаци, идващи за подмяна на изкуствени челюсти… Чак надвечер успяхме да си поемем въздух.

— Е, началство, как ти се стори първият ти петък, 13-и? — попита развеселено Били, докато смъквахме престилките и събирахме разпилените из кабинета инструменти.

— Ще ти отговоря утре, когато мозъкът ми престане да тупти като развален мъдрец — засмях се аз.

— Искаш ли да отскочим до „Котката“ и да обърнем някоя-друга пинта бира? Първите са от мен.

— Сериозно? Появила се е и тук, а аз не съм я забелязал…?

— Е, не е толкова лесно да откриеш „Зелената котка“… трябва някой като мен да те покани, иначе може с години да минаваш на два фута от нея и пак да не доловиш присъствието й. Хайде, да вървим — заслужихме си една вечер почивка! Хм, между другото, докато не съм забравил, няма да е зле да си намерим помощник за следващия петък, 13-и. Имаш ли някой безработен колега?

— По принцип имам, ама за какво ни е?

— Подочух разни слухове, че се канят да заснемат нова версия на „Властелинът на пръстените“. Това на практика значи, че всички орки от Мордор до Графството ще ни се изсипят на вратата за дентална реконструкция, понеже хич не били доволни от гримьорите във филмите на Питър Джаксън. А ако знаеш само какво точно означава „оркска суета“, ще ти се доплаче отсега… — въздъхна Били и изгаси осветлението в кабинета.

— Дона, виж! Говорещия с котки се е завърнал!

— Е, не! — засмя се сервитьорката в кварталното кафене, към която бяха отправени тези две възклицания — да му се ненадява човек! Всяка пролет си мисля, че няма да го видим повече… че зимата най-накрая ще си го прибере… ама ей на — жив и здрав си е! Чуй ми думата, Санди — този ще ни надживее всички…

— Абе не знам за теб, ама аз лично не се глася да умирам скоро — ухили се Санди — „барманката с най-пленителната усмивка в Бъкстаун“, както благоговейно я наричаха зад гърба й клиентите.

— То и аз не съм се разбързала за никъде, ала само го виж: три месеца навън при средна температура минус 15 градуса, без да броим смотания вятър, дето само се чуди как да те издебне и да те щипне по бузите или задника като стария Марвин… И какво? Поне някой да го бе видял да кихне… поне веднъж!

— Сигурна съм, че някой го приютява — поклати глава Санди.

Дона понечи да й отвърне, но се отказа. Спорът къде прекарва зимите Говорещия с котки бе с около двадесет минути по-стар от този за кокошката и яйцето. Половината Бъкстаун смяташе, че милосърдни баби го прибират у дома заедно с цялата сюрия писа̀ни, която се влачеше подире му като царска свита. Другата половина, към която принадлежеше и Дона, можеше до втръсване да им повтарят, че Говорещия неведнъж е отказвал подслон у този и онзи — никой не желаеше да ги чуе.

Тя се замисли как хората обичаха несъзнателно да изместват важните теми встрани, за да се съсредоточат върху по-незначителните и по този начин да прикрият невежеството си по въпроса. Беше ли се запитвал някой откъде изобщо се бе появил Говорещия с котки? Какво бе правил, преди да се отдаде на живота си на бездомник в малкото градче в Северен Мейн? С какво толкова привличаше мъркащите създания, та го следваха навсякъде с нямо обожание? И най-важното — как успяваше да комуникира така безупречно с тях?

За разлика от хората, с които никога не разговаряше, а общуваше с помощта на мимики и жестове, с четирилапите Говорещия нямаше абсолютно никакви проблеми. Дона още си спомняше случката, когато колата бе блъснала Табита — нейната сиамка, която внезапно бе решила да се разходи до съседите отсреща. Това бе преди повече от десет години, но всичко бе пред очите й и до днес, подобно на изрезки от старо списание, залепени в ученически лексикон: тя, ридаеща над окървавеното тяло на другарчето си; родителите й, които безуспешно се мъчат да я утешат; мистър Стайлс, ветеринарят, който клати обезверено глава; Говорещия, появил се като по чудо, който гали Таби с връхчетата на пръстите си и й говори успокояващо на някакъв неразбираем за простосмъртните език със странна напевна интонация; ръката му, сграбчила мистър Стайлс и сочеща към далака му; докторът, който поставя инжекция на сиамката; зеленият пикап, с който я отнасят до ветеринарната лечебница; Табита, която седмица по-късно мъркаше по-силно от всякога…