Сибин Майналовски - Змии в стените

Говорещия разтвори шепи и впи поглед в наръганото преди секунди коте. Човек не трябваше да е ветеринар, за да разбере, че миговете на животинката са преброени. Ножът бе разсякъл все още твърде крехкия му череп и бе продължил безмилостно, за да се спре чак в коремчето му. Челюстта се държеше на мястото си единствено благодарение на божията милост, а вътрешностите, които се подаваха от страховития разрез, подсказваха, че надали този път малкото пухче ще може да разчита на прословутите си девет живота.

Бездомникът надигна глава. От очите му бликаше чиста, неподправена, кондензирана ярост. Скърцането на зъбите му напомни на Дона за бавно отместван надгробен камък, който стърже по обрамчващия гроба гранит.

Той я погледна и кимна към умиращото коте. Без да се замисля, тя пристъпи напред и пое животинчето в ръце. В близките няколко години неведнъж щеше да се буди с писъци посред нощ, усещайки как кръвта на невинното бебе се стича по дланите й отново и отново.

Говорещия изтри устни с опакото на ръката си и докосна с върховете на пръстите си телцето на котето. Този път Дона не бе на 14 години, затова нямаше как да припише гледката на алените потоци, които бавно запълзяха от козината на малкото кълбенце към ръцете на стареца, на тийнейджърското си въображение. Не след дълго кожухчето на раненото мъниче отново възвърна огненорижия си цвят, а кървавите пръски попиха в кожата на Говорещия, без да оставят и следа.

Също като Таби.

Също както преди десетина години.

Дребосъчето надигна главица, погледна Дона с все още неизбистрилите си се напълно очи и замърка. Девойката смаяно опипа коремчето и главичката му. Нито следа от страховитата рана, която само преди миг бе изглеждала нелечима.

„Четиримата Дебили“ наблюдаваха случващото се, не по-малко ошашавени от самата нея.

По жилите й се разтече вълна от сляп и първичен гняв. Внимателно остави пухчето върху контейнера при братчетата и сестричетата му, където една от котараните веднага се зае да го ближе и успокоява, и се обърна към хулиганите с една-единствена мисъл.

Убий.

Говорещия с котки обаче я изпревари. Той изпъна ръце напред, преплете пръсти в някакъв странен жест (отстрани изглеждаше така, сякаш се опитва да покаже на хлапетиите среден пръст, докато лови автостоп и същевременно намеква за подкуп или бакшиш) и за втори път тази вечер изкрещя нещо на езика, който очевидно единствено писа̀ните владееха. Колкото и невероятно да изглеждаше, но яростта в очите му се усилваше — Дона до ден-днешен не бе предполагала, че погледът на човек може да побере толкова ненавист и жажда за мъст.

Крясъкът на Говорещия накара всички електрически крушки в уличката да избухнат едновременно в залп от стъклено волфрамови сълзи. Последното нещо, което девойката успя да съзре, бе армията котки, които нарушиха защитната си подредба и се прегрупираха в познатата на всички още от времето на Спарта насам атакуваща формация.

Не може да се каже, че изпусна кой знае какво, понеже писъците, хрущенето на кости и сухожилия, отчетливо донасящите се мляскащо дъвчещи звуци, които намекваха за отхапани части от тялото (пръсти, боже, дано да са пръсти) успяха да обрисуват в и без това болезнено пулсиращия й мозък картина, с която нямаше да се справи нито един психоаналитик на света.

А, и, разбира се, кръвта.

Гъстият метален аромат на щедро леещ се хемоглобин, който гъделичкаше ноздрите и полепваше нахално по устните й.

Тишината, която изведнъж удари с юмрук по масата и прогони от раз цялата какофония от звуци и миризми, я свари неподготвена. Когато очите й попривикнаха с полумрака в уличката, от четиримата побойници нямаше и следа. Единственото, което намекваше за събитията отпреди миг, бяха черните като гарванови пера локви по земята, но съдейки по жадно лочещата и ближеща армада четирилапи щурмоваци, на сутринта дори Темперанс Бренан 31нямаше да съумее да разгадае разигралата се за броени секунди драма.

Чувстваше, че ще повърне.

Бе решила, че може да си позволи лукса да припадне, когато видя Говорещия с котки да се приближава към нея. От библейската ярост в очите му нямаше и следа. Отново изглеждаше стар като света, уязвим и беззащитен. Палтото му беше все така раздърпано и прокъсано, а бръчките по лицето му разказваха истории за дълъг и нелек живот, както и за мъдрост, граничеща с магия.

В ръцете си Говорещия държеше рижото коте, което живееше втория от деветте си живота. Близката среща със смъртта явно изобщо не му се бе отразила по никакъв начин, понеже се бе разиграло и вършеше едновременно две взаимно изключващи се неща — мъркаше и дъвчеше настървено палеца на стария бездомник.