Сибин Майналовски - Змии в стените

Говорещия погледна Дона, усмихна се и проговори за пръв път от 7000 години:

— Искаш ли котенце?

Драконът Тодор унило се бе излегнал в градинката зад „Зелената котка“ и къркаше 70-градусова джуджешка скоросмъртница. Понеже нямаше как да влезе и да седне на маса като всички останали от постоянните клиенти, бе помолил навремето Рей Макгавърн да измайстори някакви система, която да му позволява да задоволява дребните си пороци. Рей се бе почесал по главата, бе извикал Тери Сторн, Инженера Джордж и Пепи Върколака и със съвместни усилия бяха успели да сглобят необходимата инсталация, която включваше десеттонна цистерна, заровена в мазето на „Котката“, сложна конструкция от три-четири улука и бригада от няколкостотин джуджета, които да зареждат машинарията с пукница два пъти седмично. Тъй като Тодор много обичаше да се налива, а джуджешката ракия можеше да се пие само с предварителна резервация на линейка и изготвено поне три дни преди това завещание, можеше да се каже, че това бе ситуация, в която всички оставаха доволни.

Тодор обаче не се чувстваше истински щастлив. Беше прекарал по-голямата част от живота си, сменяйки един вид депресия с друг, но меланхолията, която го бе обзела напоследък, направо си бе колосална дори по неговите мерки. Работата не беше в това, че трудно се сприятеляваше заради огромните си размери. Не беше проблем и фактът, че заради твърде тривиалното му име никога не го взимаха за спътник, когато изникнеше някое приключение. Дори това, че никога не попадаше в класацията „Десетте най-добре изглеждащи дракона под 3000-годишна възраст“ на списание „Wizards Illustrated“ (независимо че в Обединените Светове бяха останали само той и шест негови събратя и посестрими…), не бе причината за отчаянието му.

Проблемът бе, че Тодор беше обратен.

Никога не го бяха привличали ефектните розови люспи на Тара Мактавиш — драконката, прочула се с ролята си във филма „Шрек“, колкото и да въздишаха по нея останалите по време на сбирките на клана. Това не го притесняваше до момента, в който не изгледа втората серия на „Хобит“ и не откри, че не може да спре да мисли за стегнатото и безупречно изваяно тяло на Смог. Незнайно как бе успял да запази това в абсолютна тайна — като се има предвид астрономическото количество клюки, които ежедневно се разменяха в „Котката“, направо си беше постижение. Секретната му сексуалност обаче го раздираше отвътре денем и нощем. Често мечтаеше как преплита мощните си нокти с друг мъжкар, докато той нежно го гали по люспите с изящните си крила, как литват заедно в синевата на безкрайните небеса, дълго се носят по топлите въздушни течения, а най-накрая се сгушват в недрата на някой вулкан и се отдават на греховната си страст.

Колкото и красиво да бе всичко в представите му, тази мечта обаче бе обречена да остане несбъдната вовеки веков. Шансът някой от далечните му побратими да се окаже също с нестандартна сексуална ориентация клонеше към нещо, по-дребно и незабележимо от самата нула. Именно комбинацията между красивите блянове и жестоката статистически подплатена действителност караше Тодор с всеки изминал ден да потъва все по-надълбоко в дебрите на депресията.

Започващият да ръждясва тук-таме улук издаде онзи характерен дразнещо сърбащ звук, който сигнализираше, че скоросмъртницата в цистерната е привършила. Тодор плю раздразнено, без да обръща внимание на възмутените вопли на селяните, чийто сарай бе подпалил с този си жест на безсилие. Знаеше, че не може да разчита на нова доставка по-рано от следващия вторник.

Вероятно това бе и последната капка (о, ирония…), която преля чашата с търпението на Тодор. Може би бунтарският плам в него щеше да лумне и без външна намеса, търпеливо чакал своя звезден миг дълги години — не ни е писано да разберем това. Важното е, че именно в този момент нашият герой с нежна душа реши да стане човек. В истинския смисъл на думата — с две ръце, два крака и всички останали екстри, които вървят с обикновеното, лишено от люспи и криле човешко тяло. По този начин и хората щяха да го приемат по-лесно, и името му нямаше да бъде вече пречка (беше се наслушал на десетки истории за били Зеленчука и Клуба на Отчаяните Съпрузи, докато самотно слухтеше през комина на „Зелената котка“, внимавайки да не опърли косъмчетата в ушите си), и вероятността да намери партньор в живота и любовта изглеждаше доста по-голяма.

Речено-сторено. Въпросът бе към кого по-точно да се обърне с молбата да извърши сложната метаморфоза. Алкохолната Троица отпадаше на секундата — Тери Сторн не си падаше по трансформации на огнедишащи рептилии в хора (по-скоро специалитетът му бяха любовно сантименталните и социално обременени магии), Били предпочиташе да обръща одушевени лица в неодушевени предмети (маргаритки, моркови, праз и прочие), а Джонатан нямаше да мръдне нито един от деветте си пръста, образно казано, ако в цялата ситуация нямаше поне капчица криминален привкус. Не му се искаше да се замесва с Акълдаващите — щяха да му свършат работа, но пък щяха да го заробят с някое недотам приятно условие, като например да яде патладжани и леща до края на живота си, да им ремонтира копторите или да е принуден да изслушва през вечер интригите и клюките, които бяха събрали с пълни шепи от нищо неподозиращите хорица наоколо. Можеше да помоли Смъртта да подмени досието му с това на някой по-незначителен човек, който нямаше да липсва на никого, но според ширещите се из „Котката“ приказки девойката все още била крайно раздразнена от факта, че Вечният човек продължавал да не й се обажда, така че едва ли щеше да прокопса и там.