Сибин Майналовски - Змии в стените

— Добро утро! — посрещна ме той на прага, преди дори да съм успял да си отворя устата. — Вие трябва да сте д-р Макфиърсън — наследникът на стария Бартълби, жив и здрав да е още хиляда години! Аз пък на свой ред съм Вашият асистент — Уилям Никълъс Уилоуби IV, но може да ме наричате просто Били. Като за първи работен ден едва ли ще имаме много работа, шефе, затова предлагам да пием по кафе, докато Ви разказвам това-онова за практиката…

— Кафе?

— Е, може и чай, ако държите толкова много да спазваме стереотипите на милата ни държава — ухили се той без капчица ирония и измъкна иззад гърба си със светкавично движение чашка с най-ароматния чай, който някога бях опитвал. В другата си ръка държеше появила се като с магическа пръчка огромна чаша, наподобяваща с размерите си супник, пълна с черно като нощта кафе. Веждите ми се повдигнаха леко, но реших, че няма смисъл да коментирам. De gustibus non est disputandum 23.

— Благодаря ти, Били — усмихнах се вместо това благодарно и поех финия порцелан, вдъхвайки с наслада благодатните изпарения.

— За нищо, шефе… или предпочитате „д-р Макфиърсън“?

— И „шефе“ става, и на „ти“ може да ми говориш, ако искаш… — Днес бях в такова добро настроение, че се чувствах като смесица между Майка Тереза и принц Чарлз. — Кажи ми какво трябва да знам за работата тук? Откачалки, които по цял ден да се чудят кого да осъдят? Симуланти, които искат да точат здравни осигуровки? Баби, които водят внучетата си на преглед при всяко едно паднало млечно зъбче?

— Съвсем не, началство — селцето е безобидно като глухарче — вдигна палец Били. — Единствено старата мис Финеган от време на време ще идва, за да й мажеш венците с онази розовата гадост — уж имала пародонтоза и свръхчувствителност, но според мен просто й харесва някой да се грижи за нея или пък веднага, щом като излезе оттук, ги облизва и се дрогира по неин си начин. Иначе всичко е повече от нормално. Хората тук са широки души, ще се убедиш сам в това… а по празници… какво да ти кажа — надявам се коланът ти да има достатъчно резервни дупки, понеже тук не е прието да се отказва покана за вечеря.

— Д-р Бартълби спомена нещо за петък, 13-и… — зададох най-накрая въпроса, който ме човъркаше от вчера.

— О, до най-близкия има повече от три месеца, така че няма защо да се притесняваш — смигна ми Били. — А когато дойде време, и сам ще разбереш за какво иде реч.

Не че ми стана много ясно, но реших да не настоявам повече.

Трите месеца изтекоха почти неусетно. Всичко, което ми бе казал Били, бе истина: пациентите до един бяха най-милите хора, с които се бях сблъсквал досега през живота си, умираха да те канят на гости и никога не се оплакваха от нищо — нито от качеството на работата ми, нито от тарифите, нито от реална или фантомна болка по време на процедурите. Започвах да си мисля, че съм попаднал в нещо средно между рая, Обетованата земя и Атлантида — толкова нереално спокойно бе всичко.

И така до един паметен четвъртък, когато, съвсем забравил за фатални дати, предупреждения и прочие, не се обърнах към жената на кмета, мис Суон-Харпърсмит:

— Всичко изглежда перфектно, мис — сложих Ви лекарство, което до утре би трябвало да подейства… Защо не наминете към три следобед, за да го махнем и да поставим пломбата, за да не Ви мъчи повече този кътник?

Няма да забравя изражението на лицето й, когато надигна глава и впи очи в моите. Все едно й бях предложил да се разходим до фермата на стария Уолъс и да я подпалим за разнообразие.

— О, ама Вие не се шегувате, докторе… — промълви тя след минута-две взиране в мен. — Сигурно сте забравил… така де, няма проблем, ще мина в събота по някое време…

Чак след като затвори вратата след себе си, се усетих, че следващият ден бе петък, 13-и. Явно суеверието бе широко разпространено сред местните. Убедих се в това още по-силно, когато уж неволно подхвърлих на следващите ми двама-трима пациенти предложението да дойдат утре. Реакцията им бе абсолютно една и съща — широко отворени очи, зяпнала уста, изпълнен със съжаление и снизхождение поглед…

— Били! — креснах аз, когато поредният селянин се изниза тихомълком през вратата, очевидно възмутен от невежеството ми. — Ела за малко, ако обичаш…

— Какво има, шефе? — Главата на асистента ми изникна светкавично от задната стаичка, където стерилизираше инструментите и подготвяше смески за пломби.

— Утре е петък, 13-и. Ще ми обясниш ли защо всички се държат като дебили, когато им кажа да дойдат утре? Да не е някакъв местен ритуал… празник… знам ли и аз? Сигурен съм, че не е от суеверие, понеже половината село имат черни котки и минават под стълби като разпрани!