Сибин Майналовски - Змии в стените

От детската (ха-ха, детската, голям майтап!) се донесе слаб приглушен звук. Сепна се. Беше забравил да я нахрани. Изгаси допушения фас в преливащия пепелник, взе също толкова препълнената кофа за боклук и закрачи към стаята.

Малката блудница го посрещна с безумно мучене. Беше опитвал просто да завързва устите на предишните, но бързо се увери, че много по-ефективно е да реже езиците им. Парцалите, с които се опитваше да ги усмири, не заглушаваха писъците им достатъчно добре. А колкото и безразлични да бяха съседите му, рано или късно на някого щеше да му хрумна гениалната идея да извика полиция. Ей така, да направим мръсно на комшията.

Като видя кофата в ръцете му, мръсницата замуча още по-силно и запълзя към него, забивайки изпочупените си и окървавени нокти в прогнилия паркет, набирайки се на остатъците от мускулите, които висяха като дрипи от ръцете й. След един особено гаден ден на работа се прибрал у дома и бе отрязал краката й. В изблик на вдъхновение ги бе насякъл на парчета със сатъра и ги бе оставил в кофата за смет, докато започнаха да гният, а след това й ги бе поднесъл за вечеря. Ужасът в очите й, докато дъвчеше собствената си бъкаща от червеи плът, го бе накарал да се почувства малко по-добре.

Съвсем малко.

Нарочно изсипа кофата в най-далечния ъгъл. Докато тя пълзеше, обезумяла от глад, натам, остатъците от вагината й оставяха мазна диря от кръв и сукървица по пода. Когато минаваше през стърчащите от паркета дъски, размазаните от ковашкия чук срамни устни понякога се закачаха за тях и после с глухо плющене, като ластик на старчески кюлоти, се връщаха на мястото си. Беше почти хипнотизиращо.

Ш-ш-ш… пльок.

Ш-ш-ш… пльок.

Ш-ш-ш… ПЛЬОК.

Блудницата най-сетне стигна до купчината отпадъци и задъвка лакомо, като само от време на време спираше, за да изплюе кост, косъм или подгизнала угарка от цигара.

Той продължаваше втренчено да зяпа дирята.

Като от охлюв, помисли си той.

Направи две-три крачки, приближавайки се предпазливо към нея. Тя не му обръщаше внимание, погълната от вечерята си.

Бавно вдигна крак и внимателно го отпусна върху ръката й. След това натисна с всичка сила.

Хрус.

Хрус-хрус.

ХРУС.

Досущ като охлювите , изкиска се мислено той, без да обръща внимание на мученето й.

Скоро щеше да се наложи да я сменя. Едва ли щеше да издържи още дълго.

За негово щастие градчето бъкаше от малки ненаситни мръсници, които даваха мило и драго за глътка скъпо уиски и един-два оргазма.

Коя ли поред щеше да е следващата му? Шеста? Седма?

Хм.

Жени, охлюви…

Кой ли ти брои?

Тази вечер възнамерявах да извърша перфектното убийство. Планирах цялата работа от два месеца и кусур насам, така че бях повече от сигурна — щях да успея да се измъкна безнаказано, а като бонус елегантността на постановката щеше да ми осигури безпроблемно членство в „Клуб 13“ 22. Мечтите ми дори се разпростираха далеч по-мащабно: когато приключех с деянието си, легендите на клуба щяха да ме носят на ръце. Буквално. Защото нямаше брилянтен мозък на този свят, на когото да бе хрумвало подобно гениално изпълнение. Дори братята Ромеро щяха да бъдат принудени да признаят, че всичко, сторено от тях, бледнее пред красотата на моята постановка.

Кандидат-жертвите ми всъщност бяха две — Кайл Мартинсдейл (неверникът, който ми се кълнеше във вечна любов от десетина години насам) и съпругата му Марго (пачаврата, заради която ме бе зарязал секунди след като откри, че е богата и сексуално незадоволима). Бях си направила домашното добре: знаех, че убийствата на семейни двойки крият повече опасност от останалите; знаех, че папараците и без това следват звездното семейство неотлъчно и дават мило и драго за поредния скандален кадър с тях двамата; знаех, че почти цялата къща е опасана с камери, с изключение на кабинета на Кайл, в който бе почти невъзможно да се проникне…

С други думи, знаех, че това, което се надявах да извърша, беше невъзможно, откъдето и да го погледнеш. Всеки престъпник, ченге или автор на криминални романи би се съгласил с това. Също така обаче бях уверена в още нещо: че никой и нищо не може да застане на пътя на прецакана жена.

Която на всичкото отгоре притежава всички качества, необходими на сериен убиец.

След като вече можех буквално да рецитирам насън рутината на Мартинсдейлови, охраната им, портиерите, икономите и дори разписанието на доня Роза, чистачката, реших, че няма смисъл да отлагам повече изпълнението на перфектния си план. За начален час на операцията бях набелязала 19:45 ч., 17 ноември. Тогава се навършваха точно пет години, откакто Кайл и аз се бяхме сблъскали за пръв път на улицата и, както наивно вярвах доскоро, бе пламнала любовта. Знам, че беше мелодраматично. Но, кажете ми, как да вървя срещу женската си натура?