Сибин Майналовски - Змии в стените

— Чакай малко — прекъсна го Тери. — „Разпознаят“? Мислиш, че дъщеря й ще е там?

— Че как, Мрачни ми друже! Нали, да ме прощаваш за откровението, бе прясно зарязван наскоро? Дъртата надали ще остави щерка си без надзор… и без, пардон — любовник. Напротив — ще се мъчи час по-скоро да й намери осеменител, за да може генеалогичната линия на Акълдаващите да бъде продължена с още някоя друга сополива сган.

— Умен си, Джони, ама някой път не знаеш кога да млъкнеш… — измърмори Тери и последва Деветте Пръста навън.

— Може ли да те питам нещо? — прошепнах аз на младежа, докато крачехме към най-близкия портал.

— Думай, друже!

— Наистина ли си се отказал да си гризеш ноктите заради тъпата реклама?

— Не, разбира се! — хилна се Джонатан и протегна ръка към мен. Трябваше да се признае — маникюрът му беше безупречен.

— Но какво…

— Чакай малко! — смигна ми той и прокара пръстите на другата си ръка над дланта си. За миг изящно оформените, изпилени и лакирани с безцветен лак нокти изчезнаха и на тяхно място изплува добре познатата гледка на изгризаните му до кръв израстъци.

— Аха… Мамиш, значи?

— Въпрос на гледна точка, Питър — потупа ме по бузата той. — Мадамите мамят ли със силикон, ботокс и подплънки?

— Ама твоето е с магия…

— Семантика, друже, семантика — засмя се Джонатан и ускори крачка.

Ще ви спестя описание на цялото обикаляне из дребното селце, скътано дълбоко в Югозапада, както гордо се наричаше тази част от България. Двамата магьосници правеха чудеса, за да успяват да следват невидимата диря, оставена от Акълдаващите и техния пленник. Най-накрая обаче и те се видяха принудени да признаят, че са ударили на камък. В очите и на двамата се четеше безпомощност. В тези на Силвия — отчаяние.

— Не знам за вас, но аз със сигурност с удоволствие бих изпил една бира — побързах да се обадя аз, преди меланхолията да е завладяла всички ни.

— Бира! — презрително сбърчи нос Тери. — Аматьор…

— Бира, водка, каквото дойде — прав е младежът — обади се Джонатан, вирна нос и задуши като ловджийско куче. — Така-а-а-а… Скъпо… препълнено… разреждат пиенето… не се пуши… а, ето нещо като за нас!

Той се запъти уверено в някаква известно само нему посока. Свихме рамене и закрачихме след него.

Не бяхме изминали и десетина стъпки и се озовахме пред много приятна за вид (и на благоухания, донасящи се отвътре…) кръчма. Дори неведомите магическо преводачески умения на „Зелената котка“ обаче не можаха да ни помогнат този път — името на заведението бе непреводимо.

— „Бабуч“? Някой има ли идея какво е това? — полюбопитства Силвия, изричайки на глас това, над което всички си блъскахме главите.

— Мисля, че ще съм в правото си да употребя множествено число, когато споделя мисълта си: „Нямаме си представа“ — изрече помпозно Джонатан и бутна вратата. — Това, което знаем обаче, е, че тук вътре има пиене, мезе и свободни места. Затова предлагам да оставим филологическите спорове за по-добро време, а сега просто да влезем и да се накъркаме.

Бях свикнал да виждам Тери Сторн и Джонатан Деветте Пръста да се наливат като сюнгери, затова последвалата петчасова вакханалия не ми направи особено впечатление. Виж, Силвия… тя бе замесена от друга мая. Очите й се разширяваха с всяка една халба, гарафа с водка или бутилка вино, докарана на масата, до такава степен, че по едно време се улових, че гледам на нея като на героиня от японски комикс: почти никакво, съвсем леко загатнато носле… очи, заемащи половината лице… пропорционално голям бюст… Тръснах глава и отпих от бирата си, за да не мисля повече простотии.

Може би фактът, че бях спрял да обръщам внимание на отвратителната комбинация от звуци, която кънтеше от уредбата зад бара (ако това беше „народна“ музика, жал ми беше за народа, който я бе създал…), накара мозъка ми услужливо да подхвърли брилянтната идея:

— Абе, момчета, що се занимаваме с глупости, ми не седна да нарисувам този Мишо и да видим къде го крие онази шизофреничка?

Тери и Джонатан като по команда оставиха чашите си на масата и се втренчиха в мен.

— А защо си трая досега? — наруши мълчанието Тъмният след доста проточила се пауза.

— Честно, сега ми хрумна… — заоправдавах се аз.

Джонатан се изкикоти и ме плесна зад врата:

— Браво бе, Питър, знаех си, че си мъдро момче! Хайде сега да ти намерим нещо за рисуване!

Оказа се обаче, че в цялата кръчма няма грам бял лист, за платно да не говорим.