Сибин Майналовски - Змии в стените

— А не е ли опасно да мяташ кюлоти във вулкани и прочие? Имам предвид — ами ако цялата Земя се зарази и се трансформира в Акълдаващи? — поинтересува се Мишо.

— Е, тук вече идва тънкостта в раздаването, както би казал майсторът на белота месир Сторн — ухили се Джони. Тери изпуфтя презрително, но не обели нито дума. — Питър ще трябва да нарисува вулкана в миналото. Ама в много миналото минало. Да речем, няколко милиарда години назад.

— Бе то няма проблеми, ама… не е ли пак рисковано? — почесах се по темето аз.

— Изобщо не, друже — хилна се Деветте Пръста и запали поредната цигара от запасите на Тъмния. — Най-много да се появят някакви странни същества — я динозаври, я нещо друго… но и те ще измрат, така че ходът на историята няма да бъде нарушен. Повярвай ми — никой не е успял да избяга от Смрадта на Акълдаващите…

Хрус.

Хрус-хрус.

Хрус.

ХРУС.

Отдавна бе загубил бройката на охлювите, които един по един размазваше с токовете на кубинките си, докато вървеше към вкъщи. Навремето обичаше да ги брои — така дългият път към дома губеше част от сивотата и еднообразието си. Стъпка — охлюв. Километър — 1428 охлюва. Плюс-минус. Понякога „бързаците“ (така ги наричаше баща му, светла му памет) се хвърляха под краката му по два-три наведнъж, подобно на членовете на някаква откачена секта, издигнала самоубийството в култ. Друг път изминаваше десетина крачки, без нито една жертва да изхрущи под тежката подметка. Рано или късно обаче бройката се изравняваше. От станцията на метрото до входната врата на блока — средно 5000 охлюва.

От месеци насам обаче бе спрял да брои. Горе-долу по същото време, когато откри, че започна да му дожалява за животинките. Единствената им вина беше, че за разлика от него се радваха на отвратителното време. Вечната влага, просмукала се във всяка една гънка и пора на прогнилото градче, беше техният вариант на плаж, морски бриз и кана, пълна с леденостудено мохито. Горките наивници. Също като него изпълзяваха всяка вечер от дупките си, вонящи на тиня и разложение, и затътряха уморените си телца напред — без да знаят накъде, просто напред, по-далеч от пустите си така наречени „домове“… може би там, където ще им се радват, вместо да ги тъпчат.

Е, тъпчеха ги.

Хората тъпчеха него. Той пък тъпчеше охлювите. Не че му ставаше по-добре, даже напротив. Затова и спря да брои. Полека-лека усещането, че едва ли не извършва геноцид, се изпари. Чувството за крайна безизходица обаче остана.

Потънал в мрачни размисли, за малко не подмина собствения си блок. Спаси го рефлексът — ръката му по навик посегна да помилва бездомната котка, която всяка нощ спеше върху един от паркираните пред входа автомобили. Проклинайки се за отвеяността си, бръкна с другата ръка в джоба си, извади тежката връзка ключове и отключи входната врата.

Както винаги взе стълбите до третия етаж, където се намираше апартаментът му, почти на бегом, докато се опитваше да задържи дъха си, за да не вдишва смрадта, носеща се на талази от съседните жилища. Отдавна непрано бельо, прегорели манджи, кучешки изпражнения… един господ знаеше какво се криеше зад почти винаги залостените врати на съседите. За щастие не му се бе налагало да се прави на примерен и да ходи да помага на тоя и оня да оправят разбитите си тръби примерно. В цялата кооперация все едно се бяха събрали най-несоциалните изроди от целия град. Всъщност, като се замислеше, това бе добре дошло за него.

Заключи старателно трите резета зад себе си и се облегна на стената, останал без въздух. Когато дробовете му се успокоиха, напипа ключа за осветлението и го натисна. Мъждукащите крушки с неохота обляха с оскъдната си светлина тесния апартамент. Допреди година бе живял в четиристаен, но откри, че пустото пространство го подтиска. Затова се бе разровил и бе открил този тук. Двете стаи плюс миниатюрната кухня го устройваха повече от перфектно.

Без да се събува — беше достатъчно мизерно, така че нямаше нужда да се прави на чистофайник — затътри крака до кухнята, тръшна се на един от злощастно скърцащите столове и запали цигара. По навик метна бърз поглед към табуретката, където обикновено лежеше котката му, но очите му срещнаха единствено пустата мърлява повърхност, покрита с парче плат. Сара си бе отишла преди три месеца, официално надживявайки последната му връзка с поредната никаквица с около година. От време на време се чудеше дали да не си вземе нова котка. Онази пред блока например. Желанието му обаче се изпаряваше, когато се сетеше как приключват всичките му взаимоотношения — било с жени, било с котки. В края на краищата винаги имаше само болка, сълзи и депресия.