Сибин Майналовски - Змии в стените

Откриха труповете още на следващия ден. Официалното заключение на полицията бе „масово убийство в резултат на временно умопомрачение“. Детайли от сорта на прегризани гърла, кървища и прочие не бяха оповестени пред обществото. Жадните за сензации обаче все пак успяха да научат пикантериите благодарение на пространните интервюта на доня Роза пред таблоидите.

По-важното бе, че и братята Ромеро научиха.

Утре имам насрочена среща в онази прословута сграда на Уестгроув Хайтс. Казаха ми, че всички от Клуба ще са там. Сигурна съм, че подробностите около перфектното ми убийство ще съумеят да спечелят симпатиите на цялата компания. Дори няма да се наложи да прибягвам до скритото си оръжие — неустоимият ми чар, който досега не ме бе предавал нито веднъж.

Но този път ще мога да застана с гордо изправена глава и да твърдя, че съм успяла да постигна най-великата цел в живота си единствено и само благодарение на таланта си.

О, да.

Ще бъда първата котка, приета в Клуб 13.

Навремето, когато купих малката частна зъболекарска практика на д-р Финеас Бартълби, идеята да зарежа суетата на големия град и да прекарам остатъка от живота си в Дароуби ми се струваше повече от великолепна. От колеги, завършили година-две преди мен, с които се виждахме чат-пат на по бира, знаех, че доходите от подобно начинание, дори да се намираше в село Забутанци, Уелс, бяха достатъчни за скромно съществуване леко над средното ниво. За момента друго не ми бе и необходимо: бях млад, пращях от енергия, нямах особени претенции към живота, както и той към мен, а бурните ми и неизменно приключващи с разочарование колежански връзки ме бяха убедили, че надали ще успея да се задомя в близките 50 години, освен ако Нейно Величество не издадеше указ, с който да постави сребролюбието и малоумщината извън закона.

Д-р Бартълби бе приятен човек, не позволяващ на преклонната му възраст да погребе преждевременно нито жизнената му сила, нито чувството му за хумор. Беше истинско удоволствие да се говори с него. Когато всички формалности около прехвърлянето на практиката бяха вече в историята, той стисна ръката ми и усмихнато, но доста тържествено заяви:

— Е, синко, Господ да ти е на помощ — сега всичко това наоколо е твое. Грижи се за него и то ще се погрижи за теб, уверявам те…

— Няма нужда да се съмнявате в мен, сър — усмихнах се в отговор аз, едвам сдържайки се да не му се поклоня: старецът изглеждаше древен като света, но вдъхваше невероятен респект у всички около себе си. — Някакви последни напътствия, съвети, препоръки…?

— Не се сещам засега, синко — почеса се по побелялото теме той. — Но бъди сигурен: от каквото и да имаш нужда, асистентът ми… така де, вече твоят асистент… Уилям ще ти го осигури. Много умно момче, само дето от време на време го хапят щъркелите, ако разбираш какво имам предвид. Той ще те въведе в тънкостите на работата тук. А, да — най-важното: предполагам, че и той ще ти го каже, но за всеки случай да знаеш — никога не приемай пациенти и не записвай часове за петък, 13-и.

— Защо? — попитах недоумяващо.

— Ще разбереш, момчето ми… Ще разбереш — засмя се отново д-р Бартълби, потупа ме по рамото и се запъти към изхода, стъпвайки бавно и достолепно като коронована особа.

Предположих, че става дума за обикновено селско суеверие — нали се сещате: не работѝ на петък, 13-и, че ще те споходи беднотията… — затова, честно казано, не му обърнах особено внимание. А и съзнанието ми бе прекалено заето да ликува, докато обхождах не твърде голямата, но уютна и просторна двуетажна къща, която отсега нататък щеше да бъде мой дом, работно място и пристан на отмората по време на дълги тихи вечери пред камината с чаша кехлибарено уиски в ръка.

Спомням си, че онази вечер спах безпаметно. Невъобразимият покой, който струеше отвсякъде, накъдето и да се обърнеш, бе като мехлем за изнервената ми от гюрултията на големия град душа. Селцето бе толкова миролюбиво и кротко, че докато се унасях в прегръдките на съня, сякаш почувствах как невидимата му ръка се протяга през прозореца и нежно гали косите ми, оправя възглавницата и грижливо подпъхва одеялото под мен, за да не настина — така, както майка ми някога бе правила в продължение на дълги и блажени години.

На следващата сутрин, когато слязох долу, облечен в чисто новата си снежнобяла престилка и кипящ от желание да работя, заварих в кабинета млад човек, на външен вид на години около моите, плюс-минус две-три, с блестящи разсъдливи очи, румени бузи и ослепително заразителна усмивка.