Сибин Майналовски - Змии в стените

Тери ме изгледа кръвнишки, но нямаше какво да възрази. Дори и той не можеше да не се съгласи, че определено щеше да му е трудно да предизвиква трепет и страхопочитание у хората наоколо, облечен с черен домашен халат и пантофи.

— Хайде, девойко, стягай се — идваш с нас! — изкомандвах аз, докато чакахме Тъмния да реши с какви одежди да тръгне да спасява положението.

— Ама за какво съм ви… Не може ли да ви изчакам тук? Подозирам, че тук ще съм в доста по-голяма безопасност, отколкото с вас двамата, препускаща по неизвестни улици и издирваща вещици.

— Дума да не става! Плюс това, ако се наложи да издирваме и баща ти, освен дъртата, няма по-добро средство от магията на кръвта. Хайде стига сме се обяснявали, ами да вървим!

През цялото време, докато крачехме из София, имах отвратително предчувствие. Щом стигнахме до къщата на Михаил в Студентски град и не намерихме никого, доста се замислих дали пък да не взема да си купя лотариен билет. (Малка скоба: не си купих. Брайън Махмурлука ми обясни с такива подробности що е то Обединено Консулство по Хазарта и какви хубави и хуманни неща предприема то с онези, които решат, че щом са магове, медиуми и прорицатели, могат да забогатеят на бърза ръка, тутакси ми се отщя да се правя на комарджия…).

— И какво правим сега? — въздъхна Силвия, оглеждайки пустия дом на предполагаемия си баща.

— Не ми задавай тъпи въпроси като български катаджия, ами ела насам! — тросна се Тери. Очевидно бе доста изнервен от тайнственото изчезване на приятеля си.

Девойката пристъпи до него. Без всякакво предупреждение Тъмният Маг вдигна ръка, която незабавно се обви с отровножълти пламъци, и я постави върху главата на момичето. Тя изохка и подбели очи.

— Не стой като истукан, ами я хвани да не падне! — кресна Тери. Зениците му искряха и бълваха светкавици. Прецених, че ще е по-здравословно да го послушам, приближих се и подхванах безволно отпуснато тяло на Силвия под мишниците.

Не се наложи да я държа дълго, защото след две-три минути Тъмният изруга и дръпна ръката си. Девойчето веднага се изправи, сякаш нищо не бе ставало, и бодро запита:

— Имаме ли напредък?

— Имаме ние… на Крал Артур куция ротвайлер имаме! — продължи да пустосва Тери. — За пръв път удрям на камък с кръвна магия. За пръв път! И то защо — заради някаква селска самозванка! Казвах му аз на Мишо — дай да ти направим една татуировка с Руната на Беглеца, ама той не, та не…

— Не се ядосвай, друже — потупах го по гърба аз. — Не е като да нямаме и други опции…

Тери бавно се извърна към мен, после към Силвия и процеди през зъби толкова тихо, че едвам го чух:

— Ако някой спомене за Джонатан Деветте Пръста, ще го пратя за цял живот да играе карти със снежните човеци в Тибет.

Половин час по-късно, докато се промушвахме през порталите към Ломиен, където според Тъмния щяхме да открием Джонатан, девойката се приближи до мен и прошепна:

— Защо се мразят толкова?

— О, не се мразят изобщо. Първи приятели са. Просто Джони има лошия навик да бие нашето момче на белот, където го хване. А месир Джаред страшно мрази да губи. Още повече от по-млади от него с три-четири хиляди години.

С триста зора успяхме да открием къщата на Джонатан, въпреки че сигурно поне стотина пъти хлопахме на чужди врати. За проклетия и местните се оказаха учудващо недружелюбни, като за капак си нямаха никаква представа кого издирваме. Едва на едно от последните места, където проверихме, няколко от насъбралите се да клюкарят около кметството селяндури се сетиха и ревнаха в един глас:

— О, ’ма да, това е оня пич от рекламата за нокторезачки! Третата къща в най-крайната улица…

Помислих, че Тери е на път да получи удар — беше се зачервил целия и дишаше през носа, плътно стиснал устни. Отначало се разтревожих, но после се усетих, че и той като мен едвам сдържа смеха си.

— Джонатан!!! Деветте Пръста!!! Нокторезачки!!! — избухна той, когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от услужливите старчета.

— А не бе… — захилих се и аз. Силвия озадачено местеше поглед ту върху Тъмния, ту върху мен, но така и не разбра защо се смеем.

Без особени усилия открихме въпросната къща. Грубо измазани с кал стени, грубо издялани капаци на прозорците, грубо подкастрен жив плет… абе, с две думи, груба работа. Точно като за Джони.

Надигнах ръка да почукам. Тери обаче явно имаше друго наум, понеже ме избута не твърде деликатно, изправи се пред вратата и викна така, че овошките в градините на съседите изпокапаха: