Сибин Майналовски - Змии в стените

Застинах на място. Усетих как космите по слепоочията ми настръхват като наелектризирани.

— Искаш да кажеш, че пет години си живял и си делил брачно ложе с Акълдаваща?

— В моя защита ще кажа, че тогава още не знаех, че малката ще се окаже същото изчадие като майка си. Имах известни надежди за нея, но се оказа същия меркантилен звяр като дъртата — с всички присъщи на Акълдаващите зверства: безчувственост, сребролюбие, стиснатост, склонност към шизофрения и невъзможност да се сприятели с нещо по-добро от сериен убиец или нимфоманка.

— Ти, друже, имаш талант да се тикаш между шамарите — това го знаят всички от Пущинака насам — но този път си надминал себе си! — вдигнах иронично чашата си към него. Джинът започваше да ме омайва, но, за съжаление, недостатъчно бързо. Самият факт, че бяхме изправени пред олигофренясала вещица с любов към отмъщението, ме караше да се чувствам, меко казано, некомфортно. Абе направо си бях уплашен, да си кажем правата.

— Тери, моля те, кажи ми, че някъде сред запасите ти се крие бутилка абсент. Имам крещяща нужда от нещо по-силно…

— Тц, нямам, приятелю… — поклати глава съжалително Тъмният Маг. — Но за теб, както знаеш, и в Румъния без чесън отивам! Жулието! Размърдай си пухкавия задник и отиди за абсент!

Рижавата котарана възмутено помръдна с мустак, за да демонстрира колко е обидена, след което се разтвори във въздуха.

Знаех си, че нещо не е наред с тази маца!

След десетина минути писа̀ната се появи отново, а на гърба й с две кожени ремъчета бе пристегната бутилка от забраненото зелено чудо 15.

— Браво, Жужу̀! — почеса я Тери зад ушите. Жулиета помърка малко от благоприличие, след което отново зае мястото си пред камината с достолепие. Цялата й осанка просто крещеше: „Мързели! Използвачи! Да карате невинното коте да ви носи пукница…“.

— Споко, не й се връзвай — подметна магьосникът, докато допиваше чашата си и я пълнеше с абсент. — Навремето колко пъти сме я пращали да купува перденца и обувчици за двете вещици…

— СТИГА!!! — крясна изведнъж Силвия толкова пронизително, че за малко да изтърва бутилката.

Двамата с Тери се извърнахме стреснато към нея.

— Някой ще ми обясни ли за какво става въпрос? — продължи полуистерично девойката. — Примерно защо двама души, единият от които с холандска фамилия, а другият — с английско име, говорят перфектен български? Защо пицата, която трябваше да бъде с допълнително кашкавал, вместо това се оказа пищяща и очевидно прокълната? Защо котката ви се държи като герой от „Седморката на Блейк“ и се телепортира насам-натам, вместо да лежи пред камината и да си играе с лазерни фенерчета? И най-важното — какво, по дяволите, е Акълдаващ и защо и двамата изглеждате така, сякаш сте видели куп призраци, които играят на фрисби пред блока?

— Успокой се, дете… — протегна ръка към нея Тери.

— Не съм дете! На 21 години съм, гледала съм всички серии на „Зоната на здрача“ и „Досиетата Х“ и въпреки всичко не разбирам и думичка от това, което бръщолевите!

— Добре, само спокойно, без истерии, че и без друго днешният ден ми дойде в повечко. Искаш ли малко абсент? Не? Я пак си помисли, защото така като те гледам, определено имаш нужда от малко… А така, браво на момичето! Ама чакай малко, не го гълтай всичкото наведнъж… е, добре, щом това те забавлява… Откъде искаш да започнем с обясненията? От нас? Ами най-накратко двамата с Питър сме постоянни клиенти на една кръчма — „Зелената котка“ й викат — която има странния навик да съществува едновременно във всички светове, измерения, пространства и така нататък. На въпросното заведение се дължи способността ни да говорим перфектно езика на всеки свят, в който се намираме, както и да разбираме какво ни обяснявате вие, жителите на тези измерения. Освен това и двамата си падаме малко магьосници, ама това да не те притеснява. Батко ти Питър например рисува неща, които са станала отдавна, както и такива, които ще станат… или няма да станат, в зависимост от ситуацията. Аз пък съм на 7000 години (плюс-минус някое столетие, кой ти брои…), жените в живота ми са от странна по-странна, ако не броим Смъртта 16, която в действителност се оказа най-нормалната от всички… но това не трябва да те плаши, ако впоследствие изпиташ непреодолимо желание да ме поканиш на кафе — или бира, разбира се. Онова, което мислеше за пица, в действителност бе добре опаковано древно шопско проклятие, което в интерес на истината, би трябвало отдавна да е изчезнало от лицето на Земята и прилежащите до нея светове. Очевидно обаче една от последните издънки на Клана на Акълдаващите — каста селски вещици, характеризиращи се с колосална проклетия и почти маргинални наченки на разум — е успяла да скъта един екземпляр от въпросната прокоба и мило и любезно да ми го изпрати за рождения ден на щерка си. Дъщерята пък ми бе приятелка близо пет години и в края на цялата история реши да ме зарязва, защото приятелки, колежки и роднини успяха хубавичко да й промият мозъка. Въпреки че ако ме питаш как се промива нещо липсващо, няма да мога да ти отговоря. Сега — към същността на въпроса: проклятието е неутрализирано, но това, което ме притеснява, е къде е вещицата, какви козове още крие в ръкава си… и къде, Мракът го взел, е Мишо Антонов?