Сибин Майналовски - Змии в стените

— Все пак ползваш глезотиите на цивилизацията, значи? — ухилих се аз. Всички знаеха, че неприязънта на Тери Сторн към съвременната техника бе пословична. Например, вероятно във всички светове нямаше друг маг, който все още да не си е купил смартфон. Дори Джонатан Деветте Пръста гордо разнасяше насам-натам някакъв допотопен „Alcatel“, който според майтапчиите от „Котката“ бил купен от зеленчуковата борса в Роуинор и всъщност бил резултат от неуспешен генетичен експеримент за кръстосване на тиква с колибри. Тери обаче продължаваше да разчита на старите методи на комуникация — пощенски гълъби, мислограми, директна телепатична връзка или директно появяване пред дома на случайно забравилите да си платят клиенти…

— О, не е това, което си мислиш, друже — надигна се от фотьойла си Вечният Човек и се запъти към кухнята, като ми направи знак да го последвам.

Хм, все пак имаше микровълнова печка. При това изцяло черна — явно терминът „бяла техника“ нямаше никакво значение за него. Тери натисна копчето за приключване на програмата, отвори вратата на фурната и измъкна оттам леко пожълтяла и димяща, но иначе съвсем обикновена ученическа тетрадка.

— Ако си мислиш да замезваме с това, не си познал… — свих рамене аз.

— Хвърли й един поглед де…

Той ми подаде тетрадката. Поех я с известни опасения, тъй като не знаех дали не е гореща, дали страниците вътре не тлеят, дали не е въпрос на време, докато пламне в ръцете ми… Шегичките на Тери обикновено бяха доста дебелашки — като например да почерпи цялата компания с ром със странни подправки от рода на виагра, разхлабително или „кървав карамфил“ — така че ви е ясно защо предпазливостта бе просто наложителна.

Подозренията ми не се сбъднаха. Явно тетрадката бе просто тетрадка. Разтворих я на произволна страница и се зачетох в ситните букви, подредени като мъниста по редовете:

„… През целия си живот бях приемал способността си да заплитам фини словесни паяжини за даденост. Достатъчно бе и най-малкото късче вдъхновение, за да усетя онова леко прищракване, с което парченцата от мозайката започваха да се наместват в главата ми. Ами ако досегът с истинска магия бе обезличил въображението ми? Ако осъзнаването, че онова, за което съм разказвал цял живот, е истина, като с вълшебна пръчка ме бе превърнало в творчески импотент…? В такъв случай щях да изгубя и единственото си преимущество пред тълпите сиви, безхарактерни и скучни люде, с които се сблъсквах всеки ден…“. 13

— Ще ставаш писател? — почесах се скептично по тила аз.

— Защо не? Като гледам колко идиоти прописаха в последно време… с какво съм по-лош от тях? — засмя се магът и потупа приятелски микровълновата. — Малко ме мързеше да пиша на ръка, а пък с компютрите все още не се разбирам много-много… ама тази красавица тук с малко тунинговане ми реши всички проблеми.

— Я обясни пак, ама този път по-бавно като за лаици?

— По-добре да ти покажа. Ето, виж — искам да напиша… да речем, това:

„Тъкмо бях решил, че ме очаква поредната скучна домошарска вечер, когато на вратата ми се почука. Не беше нужно да си магьосник, за да се досетиш, че пред прага стои не кой да е, а самият Питър Стенли — единственият човек, когото познавах, който бе в състояние да те издири, ако ще да си в килера на Луцифер, затрупан с купчина вонящи завивки, а във всеки джоб си натъпкал по десетина амулета против четене на мисли“.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Такъв си ти, друже, не се хили… — намигна ми Тери и сложи ръка върху микровълновата. Обикновеният на външен вид домакински уред засия с тъмночервени отблясъци за секунди, след което отново потъна в чернота. Вечният Човек метна вътре тетрадката и натисна бутона „Старт“. Печката забръмча послушно, както би направила всяка една от посестримите й, поцъка известно време, след което сигналът за край на програмата се разпищя, сякаш го колеха. Тери бръкна във вътрешността й, извади димящата купчина листи и ми я подаде. Разгърнах я нетърпеливо. Така си беше — на последната изписана страница се мъдреха изреченията, които моят приятел ми беше издекламирал преди малко.

— Ей, ама голям си мързел… — поклатих укорително глава. — Какво ще ти стане, ако попишеш малко на ръка? Ще развиеш мускули?

— За какъв Мрак са ми мускули, Питър? Да ходя да свалям малолетни дебилчета? Не, благодаря. Ценя си труда и времето прекалено много, за да си позволявам да прахосвам на вятъра и едното, и другото. Между другото, няма да ти навреди и ти да пробваш нещо подобно… Искаш ли да ти подаря за рождения ден… хм… примерно, пералня, която да рисува вместо теб?